Томас Харис - Червения дракон

— И веднага са последвали и други убийства.

— Да. Доктор Лектър беше загрял — следващите три убийства извърши за девет дни. Но тази шеста жертва имаше два стари белега на бедрото. Патологът направи справка в местната болница и установи, че преди пет години човекът е паднал в яма-капан по време на лов с лъкове. Една стрела се забила в крака му. Въпросният лекар бил тогава стажант хирург, а доктор Лектър бил дежурен в кабинета за спешна помощ и пръв обработил жертвата. От инцидента бе минало много време, но реших, че доктор Лектър положително ще помни, ако е имало нещо съмнително в нараняването със стрелата. Затова отидох при него. Ловях се за всяка сламка. Лектър беше практикуващ психиатър. Хубав кабинет. Скъпи вещи, антики. Каза, че почти не помни нараняването. Пациентът му бил доведен от някакъв приятел ловец, и толкова. Но нещо продължи да ме гложди. Нещо в думите на Лектър или някакъв предмет в кабинета му. Двамата с Крофорд предъвкахме всичко. Проверихме и досиетата, но Лектър бе чист. Исках да огледам кабинета му насаме, но съдията не ни даде разрешение за обиск. Не разполагахме с никакви улики. Затова реших да го посетя. Беше неделя, той приемаше пациенти и в неделя. Сградата беше абсолютно пуста, с изключение на един-двама души в чакалнята му. Веднага ме прие. Докато разговаряхме и той най любезно се опитваше да ми помогне, очите ми случайно се спряха на няколко стари книги по медицина на лавицата над главата му. И изведнъж разбрах, че е той. Изглежда, лицето ми се е променило по някакъв начин, защото веднага усетих, че и той разбра. Все още не можех да определя кое конкретно ме бе накарало да реша, че той именно е убиецът. Нямах доверие в преценката си. Трябваше да го обмисля. Промърморих нещо и станах да си вървя. В коридора имаше телефонен автомат. Не исках да събудя подозренията му, преди да съм повикал полицията на помощ. Разговарях с дежурния в участъка, когато Лектър се появил от служебния вход зад гърба ми по чорапи. Не чух стъпките му, само усетих дъха му зад себе си… И това беше.

— Все пак как разбра, че е той?

— Може би седмица по-късно, вече в болницата, нещата започнаха да ми се изясняват. Беше „Ранения човек“ — широко използвана илюстрация в старите учебници по медицина, каквито притежаваше и доктор Лектър. На нея върху една-единствена човешка фигура са показани различни видове бойни рани. Бях я виждал на лекциите по патология в университета. Позата на шестата жертва и раните по нея бяха почти точно копие на „Ранения човек“.

— „Ранения човек“ казваш. Значи само с това си разполагал?

— Да. Случайно го бях запомнил. Чист късмет.

— Ега ти късмета!

— Като не ми вярваш, за какъв дявол ме разпитваш? Нещата се развиха точно така.

— Окей — каза Спрингфийлд. — Благодаря ти, че ми го разказа. Подобни неща трябва да се знаят.

Методите на убиеца започнаха да се очертават след описанието на Парсънс и информацията за кучето и котката. По всяка вероятност е използвал прикритието на инкасатор, за да изучава обстановката около набелязаните жертви, а домашните животни е убивал за удоволствие, преди да се заеме със стопаните им.

Пред полицията се изправи немалкият проблем дали да разгласят тази теория.

Ако обществеността бъде запозната с опасността и застане нащрек, полицията положително би получила своевременно предупреждение за следващото нападение на убиеца. От друга страна, и той ще следи пресата и съответно ще може да промени навиците си.

В полицейското управление постепенно вземаше връх становището да бъдат запазени в тайна тънките нишки на уликите, като се направи изключение единствено за ветеринарните лечебници и приютите за животни в Югоизточните щати, които да докладват незабавно за всяка регистрирана жестокост към домашни животни. Това означаваше, че обществеността ще бъде лишена от едно сериозно предупреждение, и проблемът прерастваше в морален, което тревожеше полицията.

Потърсиха съвета на доктор Алан Блум от Чикагския университет. Той изрази мнението, че ако убиецът се запознае с публикуваните в печата предупреждения, вероятно ще смени тактиката. Същевременно беше сигурен, че едва ли ще престане да напада домашните животни, независимо от риска, който поема. Психиатърът предупреждаваше, че полицията не бива да се надява на двайсет и пет дневна отсрочка — убиецът може да извърши ново нападение и преди следващото пълнолуние, което настъпваше на двайсет и пети август.