Томас Харис - Червения дракон

На трийсет и първи юли сутринта, три часа след описанието на Парсънс, полицейските участъци на Атланта и Бърмингам и Крофорд от Вашингтон проведоха телефонно съвещание. Стигна се до решението да се изпрати бюлетин до всички ветеринарни лечебници, да се разпространи в района на последното престъпление скицата на художника, а три дни по-късно получените сведения да бъдат предоставени на средствата за информация.

През тези дни Греъм неуморно кръстосваше около къщата на Лийдс с детективския екип от Атланта и показваше рисунката. В нея чертите на лицето бяха само загатнати, но той се надяваше, че някой ще им помогне да ги уточнят.

Екземплярът на Греъм омекна по ъглите от изпотените му ръце. Най-трудно беше да накарат хората да им отворят вратите си. Вечер лягаше в хотелското легло, посипваше с талк получените от жегата обриви, а умът му продължаваше да дълбае проблемите, въртящи се като безмълвна холограма в главата му. Чакаше чувството, което обикновено предшестваше появата на избистрена идея, но то не идваше.

Междувременно в Атланта станаха четири случайни наранявания и едно убийство. Всичките бяха поради нервността на местните жители, насочили оръжие срещу закъснели да се приберат свои роднини. Рязко се увеличиха телефонните обаждания с ненужна и обикновено лъжлива информация, папките за входящи сигнали в полицейския участък просто преливаха. Отчаянието се разпространяваше като грипна епидемия. В края на третия ден Крофорд пристигна от Вашингтон. Отиде право при Греъм и го завари да смъква влажните си чорапи.

— Завря ли от жега? — попита го той.

— Вземи утре една скица и сам провери — отвърна Греъм.

— Няма смисъл, тази вечер всичко ще е в новинарските емисии. Цял ден ли обикаля?

— Не мога да използвам кола из хорските дворове.

— Не мисля, че от тая скица ще излезе нещо — въздъхна Крофорд.

— Тогава какво очакваш от мен, по дяволите?

— Само онова, което можеш — рече Крофорд и стана да си върви. — Напрегнатата работа ми действа като Стимулант, особено след като отказах пиенето. И с теб е същото според мен.

Греъм се ядоса. Крофорд, разбира се, беше прав. По рождение Греъм бе от хората, които обичат да отлагат днешната работа за утре, и си го знаеше. Едно време в училище компенсираше с бързина. Но вече не бе ученик.

Можеше да действа и по друг начин и от няколко дни си даваше сметка за това. Да изчака до последния момент преди пълнолунието и да действа тогава, ръководен от безизходността. Или да свърши работата сега, докато още може да е от полза. Имаше нужда от още едно мнение. Трябваше да сподели нечие странно виждане. Да вникне отново в една необикновена умствена нагласа след всичките спокойните години на цялостна отмора в топлите заливчета на Флорида.

Доводите препускаха из съзнанието му и набираха скорост като панаирджийска вагонетка, потракваща по релсите към върха на стръмното скеле. И там горе, преди шеметното спускане, без да съзнава, че е уловил стомаха си, за да не повърне, Греъм каза тихо на глас:

— Трябва да се срещна с Лектър.

Доктор Фредерик Чилтън, директор на балтиморската болница за психически болни престъпници, стана иззад бюрото си и стисна ръката на Уил Греъм.

— Вчера ми се обади доктор Блум, господин Греъм… или трябва да ви наричам доктор Греъм?

— Не съм доктор.

— От години се знаем с доктор Блум, много се зарадвах да го чуя. Моля, седнете.

— Оценяваме високо вашата помощ, доктор Чилтън.

— Честно казано, понякога имам чувството, че съм по-скоро секретар на Лектър, отколкото негов пазач — продължи Чилтън. — Да можехте да видите само колко поща получава! Според мен доста научни работници си кореспондират с него от чиста екстравагантност. Със собствените си очи съм виждал писмата му, поставени в рамки из разни катедри по психология. Имам чувството, че всеки кандидат за докторска дисертация умира от желание да си поговори с него. Разбира се, на вас и доктор Блум ще сътруднича с истинско удоволствие.

— Трябва да се срещна с доктор Лектър в условията на максимално уединение — каза Греъм. — Може би ще се наложи да го видя втори път или да разговарям по телефона…

Чилтън кимна.

— Веднага ще ви кажа, че доктор Лектър не може да напуска килията си. Само там може да бъде без вериги. Предната стена представлява двойна подвижна преграда, която се отваря към коридора. Там ще ви сложа стол, а ако искате, мога да монтирам и телевизионни монитори. Моля да не му давате никакви предмети с изключение на обикновена хартия. Никакви кламери и карфици, папки с машинки, моливи или писалки. Той си има флумастери.