Томас Харис - Червения дракон

— Висят почти до земята. Трябва да ги прибира, като тича.

— Не е възможно.

— Възможно е. Откъде знаеш, че не е?

— Знам.

— Ти можеш ли да прибираш твоите?

— Идваме си на темата.

— Е, и?

— Ако искаш да знаеш, един път си ги прибрах.

— Кога беше това?

— На млади години. Трябваше много бързо да прескоча някаква ограда от бодлива тел.

— Защо?

— Носех една диня, която не бях нито садил, нито отгледал.

— Значи си бягал? От кого?

— От един познат свинар. Кучетата му се разлаяха и той изскочи от колибата си по долни гащи, размахал ловна пушка. За щастие се спъна в ластарите на боба и това ми даде малък аванс.

— Стреля ли по теб?

— Бях убеден в това. Но изстрелите вероятно са идвали от задника ми. И до днес не мога да кажа какво точно се случи.

— Справи ли се с оградата?

— И още как.

— Престъпен ум от ранна възраст.

— Нищо подобно.

— Смятам да боядисам кухнята. Какъв цвят предпочиташ? Уил! Чуваш ли?

— Да, да. Жълто. Дай да я боядисаме в жълто.

— Жълтото не ми отива. На закуска ще изглеждам зеленикава.

— Тогава синьо. — Синьото е студено.

— Значи цвят бебешко лайно. Слушай, скоро ще си дойда и ще идем заедно да изберем боята. Ще вземем точно това, което ни харесва. Може би ще сменим и дръжките на вратите.

— Добре. Просто не знам защо дрънкам всички тези глупости. Хей, обичам те, липсваш ми, но съм доволна, че постъпи правилно. Знам, че и на теб много ти струва. Аз съм тук и ще бъда тук, когато и да се върнеш. Ще те чакам.

— Милата ми Моли! Сега иди да си легнеш.

— Добре.

— Лека нощ.

Греъм се изтегна с ръце под главата и си представи как двамата с Моли спокойно вечерят у дома. Скални раци и бяло вино, примесени с вкуса на соления вятър.

За съжаление беше от онези хора, които постоянно подлагат на анализ разговорите си. И сега започна да го прави въпреки волята си. Беше се сопнал на забележката и за престъпния ум. Глупак. Не можеше да си обясни защо Моли проявява интерес към неговата особа.

Позвъни в участъка и остани съобщение на Спрингфийлд, че сутринта ще започне да обхожда лично района на убийството. Друг изход нямаше. Заспа с помощта на известно количество джин.

На бюрото на Бъди Спрингфийлд лежеше справка за всички телефонни обаждания в негово отсъствие, свързани с убийството на семейство Лийдс. Във вторник в седем сутринта се бяха събрали точно шейсет и три. Най-горното беше подчертано с червено.

В него пишеше, че бирмингамската полиция е открила котка, погребана зад гаража на Джейкъби в кутия за обувки. Между лапите и имало цвете, а тялото и било увито в кърпа за бърсане на чинии. Името и било изписано с детски почерк върху капака на кутията. Нашийник нямала. Капакът бил прикрепен за кутията с несръчно завързан конец. Според медицинската експертиза котката била удушена. Не открили никакви рани по тялото и, макар да я избръснали най-внимателно.

Спрингфийлд почука по зъбите си с рамката на очилата. Забелязали рохкава почва зад гаража и изровили котката с обикновена градинска лопата. Дори им потрябвала метанова проба. Греъм излезе прав.

Старши детективът наплюнчи палец и започна да прехвърля останалите съобщения. Повечето се отнасяха за подозрителни автомобили, забелязани в околността през изтеклата седмица, предимно бегли описания на марките и цветовете им. Четири анонимни обаждания до различни граждани на Атланта съдържаха едно и също послание: „Ще ви подредя, както подредих онези Лийдс“.

Оплакването на Хойт Луис беше някъде по средата на купчината. Спрингфийлд вдигна телефона и набра номера на началника на денонощните патрули.

— Какво ще кажеш за оплакването на инкасатора срещу този Парсънс? Живее на номер четирийсет и осем.

— От снощи наблюдаваме района, шефе. Тази сутрин очаквам резултат.

— Веднага изпрати хора да поразпитат из околността — нареди Спрингфийлд. — Трябват ми сведения от канализацията, градското архитектурно бюро, всички разрешения за строеж на уличката. Ще ме намериш на телефона в колата. — Затвори и набра номера на Уил Греъм. — Уил? След десет минути ме чакай пред хотела, отиваме да се поразходим.

Паркира в началото на уличката точно в осем без четвърт. Двамата с Греъм слязоха от колата и закрачиха по утъпкания от автомобилни гуми чакъл. Слънцето вече припичаше.

— Трябва да си купиш шапка — рече Спрингфийлд, нахлупил под закачлив ъгъл собствената си стара панама.

Мрежестата ограда зад къщата на Лийдс беше закрита от пълзящи растения. Спряха пред електромера, монтиран на електрическия стълб.