Барбара Клевърли - Последната кашмирска роза

Даймлерът на Джордж Джардайн с шофьор, облечен в ливрея, и слуга чакаше пред къщата на Нанси.

— Май трябва да отида да поговоря с чичо Джордж — рече Джо, — но не веднага.

В същия момент обаче Джордж Джардайн извика:

— Джо! Ето те и теб! Налага се да тръгвам, но би ли ме придружил за малко?

Те се отделиха от опечаленото множество при вратата на църковния двор.

— Не ми казвай нищо, Джо — рече чичо Джордж. — Не ми казвай нищо. За някои неща не искам да научавам. „Смърт при злополука“ — само това исках да чуя.

— Днес щях да напиша рапорта — каза Джо.

— Не го искам — бе категоричен Джордж. — Нека мъртвите погребат своите мъртви. И ще ти кажа — голяма тежест смъкна от това място. Чувствам го. Всички го чувстват. Какво друго да кажа? Поздравления, предполагам. Ами значи — поздравления!

— Беше бъркотия — мрачно рече Джо.

— Нищо не може да се сравни с бъркотията, която би настъпила, ако не беше дошъл при нас — никога не го забравяй! — той пое към къщата на Нанси, но се обърна и добави: — О, между другото, Джо — онзи продавач на подправки, когото издирвахте с Наурунг — свидетеля, когото Бълстроуд е пуснал след случая с Пеги Съмършам, — полицията най-накрая го е задържала в Бомбай. Какво чудесно изобретение е телеграфът! Беше напълно прав, разбира се — винаги през март се е отбивал в Паникхат. Правилно си го забелязал! Очевидно религиозен фанатик. И това си открил! Струва ми се, че следващата седмица ще обявим, че очакваме самопризнания. Няма да се изненадам, ако открия, че е бил отговорен за още тежки престъпления из страната. Ако е имало кой да води разследване. А? Приключваме този случай и следващия март вече няма да има причина за паника. На Наурунг май му се очертава повишение, не мислиш ли?

Толкова ведро, искрено и възхитено бе голямото му розово лице, че за миг Джо му повярва.

— Е? — рече Кити, която застана до Джо на мястото на губернатора.

— О, да — каза Джо, — точно така.

Кити му хвърли леден и изпитателен поглед.

— Нещо друго няма ли да оставиш? Добре де — няма нужда да ми отговаряш. Всички ме смятат за най-безотговорната клюкарка в Бенгал, но това не е вярно. Твоята тайна — ако е тайна — при мен ще остане опазена!

— Е, Нанси? — каза Джо.

— Е, Джо? — каза Нанси. — Ето че дойде и краят.

— Не исках да оставам, а сега, когато трябва да си вървя, не искам да тръгвам.

— Трябва да си тръгнеш, Джо. Знаеш го, сигурна съм. А що се отнася до мен, няколко дни ходих по опънато въже. Понякога беше трудно, ужасно трудно, но нямаше начин иначе. Можеше да се получи само ако не ми беше обърнал внимание, а аз се лаская…

— Не бива да се ласкаеш — каза Джо. — Безсилен съм да изразя с думи чувствата си към теб.

— Иди се сбогувай топло с Андрю, моля те! И — наистина топло — той много те уважава! Това ми харесва.

— Той е чудесен — каза Джо. — Той ни водеше през цялата онази нощ.

— Прав си. Чудесен е. Забелязах го още в първите дни в Св. Омер — и после, след пауза: — Измамих ли те, Джо? Беше ли измамен?

— Може би за малко.

— А възпротиви ли се?

Джо се поколеба, чудейки се дали да каже истината. Накрая рече:

— Не. Бях трогнат и дори поласкан, а сега — какво, за бога, мога да кажа? Нещо глупаво от рода на „надявам се, че всичко мина добре“.

— Искаш ли да знаеш какво става?

— Мислих си за това. Отговорът е категорично не. Щеше да ми е мъчно за теб, ако знаех, че не се е получило, и мъчно за мен, ако знаех, че се е получило. Не съм от гранит, нали така!

Уверявайки се, че не го следят, и надявайки се, че не го виждат, той се измъкна незабелязано и се върна в гробищата. Носеше клонка малки червени рози в ръка.

— Последната кашмирска роза — продума той, оставяйки клонката на гробната могила.

— Видях те, че идваш насам, и реших да тръгна след теб — дочу познат глас зад гърба си и до него се появи Мидж. Бледността и тънката й фигура бяха подчертани от траурната рокля, която носеше, черна копринена рокля на Нанси, набързо преправена по нейните размери, и дълга огърлица от перли, взета назаем. Изглеждаше толкова нереална, че Джо механично протегна ръка да я успокои.

— Странно — каза тя. — Имали сме еднаква идея. Исках да направя нещо. И аз му донесох цветя. Винаги е обичал тези малките, червените, затова ще сложа моите до твоите. Какво каза ти? „Последната кашмирска роза?“ Такива ли са? Е, ето ги клонките, една до друга.