Барбара Клевърли - Последната кашмирска роза

— Не на всички — поправи го Джо. — Не, може би не бива да се знае от всички, но поне един човек трябва да научи истината.

Оставяйки Андрю да пази тялото, Джо се върна по пътеката в къщата и повика Наурунг. Поеха заедно през градината. С мъка пренесоха Прентис и го оставиха на леглото му. Погледнаха го, тази злобна, отмъстителна физиономия, омекотила чертите си в смъртта.

— Благородно лице — отбеляза замислено Джо.

— Лице на демон! — разпалено процеди Наурунг. — Заслужаваше да умре. Де да можех да го накарам да страда, както той е карал другите да страдат! Бог няма да му прости и аз, Наурунг Синх, никога няма да му простя! Но разбирам какво трябва да се направи сега.

Извади кибрит от джоба си, запали малка лампа и я сложи на тоалетната масичка до главата на Прентис. На трепкащата светлина като че ли за миг им се стори, че този жесток човек се усмихва.

Наурунг се обърна с изненадващ авторитет към Андрю.

— А сега, сахиб, върнете се, моля, при мемсахиб и госпожицата и вземете инспектора със себе си. Оставете ме тук. Аз ще наглеждам местопрестъплението. Ще отида, ще седна на верандата и ще чакам да дойде утрото. Може да си легна. Хората са пословично невнимателни, когато им се приспи. Особено след такива събития.

— Андрю! — бързо рече Джо. — Само внимавай какво правиш! Потулването на доказателствата…

— О, Джо — каза Андрю с топло чувство, — ти си вечният добър центурион! Знаеш, че съм прав. Наурунг — прав ли съм?

— Да, прав сте сахиб — той се обърна към Джо. — Не забравяйте за госпожицата. Тя ще се събуди и ще разбере, че се е случила трагична злополука. След пожара тя няма да знае, че баща й е сериен убиец. Аз мисля за нея, а не за полицейската процедура.

Пророческата мисъл на Кити отново прозвуча в ума на Джо: „Затова са живи те да обмислят нещата, и за мен те са по-важни от мъртвите. А може би дори по-важни и от истината.“ Тази гледна точка толкова се различаваше от неговата, в такъв разрез бе с професионалната му подготовка и с убежденията му, че той не можеше да я приеме. Какво можеше да бъде по-важно от истината. А навярно не задаваше правилно въпроса? Дали не беше по-правилно да попита кой би могъл да бъде по-важен от истината? И отговорът бе недвусмислен и дойде незабавно. Мидж бе по-важна. Нанси бе по-важна. Андрю също.

Без да си задава повече въпроси, Джо подаде ръка на Андрю и те тръгнаха по тъмната улица.

— Май остарявам за такива акции! Отдавна ми мина времето за лягане. Няма да съжалявам за нищо, щом се върнем към нормалния ритъм на живота — процеди Андрю през зъби, движейки се бавно до Джо. — Ще се видя с Бълстроуд сутринта. Не сега. Да дам възможност на Наурунг да почисти.

— При това положение на нещата, мисля, че дори Бълстроуд би забелязал, че се е случило нещо нередно! — отбеляза Джо.

Спряха в края на алеята към къщата на Андрю, за да може той да си поеме дъх, а сетне и двамата мъже погледнаха небето. Цареше тишината преди зазоряване.

— Боже мой, скоро ще изсвири тръбата за ставане — рече Андрю. — Доста неща трябва да уредим. Първо погребението. Ще говоря по въпроса с Неди. Сивите са много добри в това отношение. Налага се да информирам Джордж Джардайн, струва ми се… Съобщение в пресата… Май Мидж му е най-близкият роднина. Като неин попечител и изпълнител на завещанието на Гайлс това е моя работа…

Той продължи да говори. Служебното лице в него вече взимаше превес над отчаяния участник в кървавите събития от изминалата нощ. Джо обаче все още не можеше да се отърси от случилото се. Той се обърна и погледна към „Кързън Стрийт“. От реката се издигна бяла мъгла, взе да се стели над запуснатата градина и стигна до къщата на Прентис. „Чурейлът — помисли си Джо. — Дошла е заради него. Тя ще отмъсти за онези невинни души. Господи, уморих се!“

Постояха за миг, потънали в мисли. Накрая Андрю каза: „Ела, останаха само няколко стъпки! Дай да се дръпнем от улицата. Твърде смущаващо е да ни видят тук заедно, изцапани с кръв и загледани в луната.“

Когато Джо стигна до конюшните, шафрановото небе оповестяваше пукването на зората. Прокарвайки ръка през лицето си, той осъзна, че е изцапан с кръв и небръснат и в очите на всеки случаен минувач би изглеждал нечестив и подозрителен. Направи всичко каквото можеше; бързо потопи глава в една кофа, взе пешкир, закачен на пирон наблизо, избърса се и се съживи. Не беше подценил своя човек. С бърза крачка се появи Уилям Съмършам, точно на секундата.