Барбара Клевърли - Последната кашмирска роза

— Не! Остави го, Нанси! Да се погрижим за живите. Мидж! В стаята си е. Иди и се погрижи за нея. Тя е упоена, в безсъзнание е, в опасност е!

— Всичко е наред — рече Нанси. — Намерихме я. Дики е при нея. В безсъзнание е, но е жива. Когато не се появи, за да поемеш твоята смяна, аз проверих в къщата ти. Наурунг изрази същото мнение и предположихме, че си дошъл тук.

— Дики тук ли е? Тогава — двамата с него — изнесете я от тук, по дяволите! Тя не бива да вижда това. Не бива да се събужда в тази обстановка!

В салона се чуха неясни гласове и бързащи стъпки. Дики се появи от разбитата спалня с Мидж на ръце, а Андрю, подпирайки се на Наурунг, докуца едва-едва в къщата. Спря се и огледа втрещен петната от кръв, подушвайки миризмата на бездимен барут, в ушите му още отекваше свистенето на куршумите.

— Нанси! — рече той, почти простенвайки. — Нанси! Кажи, че си добре! — Несръчно я притисна в обятията си, а от очите му се стичаха сълзи. — Чух изстрели. О, господи! Помислих си, че си следващата жертва! Този демон! Къде е Прентис?

— Ела с мен — каза Джо. — Сега ще разберем. Той избяга с четирите куршума на Нанси в тялото си. А ти, Нанси, отиди при Дики.

— Да — обади се Наурунг с неочаквана непринуденост, — направете каквото ви казва инспекторът.

— А ти, Наурунг — ти ще отговаряш за това място. Никого не пускай. Прави, каквото е нужно.

— Сахиб — рече Наурунг, — внимавайте. Кобрата се мушна в дупката си.

С глас, издаващ хладна решителност, Андрю му отговори.

— Въоръжен съм.

Те поеха по коридора, следвайки кървавата диря.

— Май се досещам накъде е тръгнал — каза Андрю. — В дъното на градината има река и обикновено той държи там вързана лодка. След няколкостотин ярда и си в индийския град. Ако се добере дотам, ще го изгубим завинаги.

— Той няма да отиде в индийския град — отсече Джо.

Тихомълком отидоха в обляната от лунна светлина градина, минаха през плета и влязоха в занемарената градина на старата къща на Прентис. Тук, постоянно драскани от влачещите се по земята шипки и едва-едва проправяйки си път през шубраците, накрая откриха малка пътечка и поеха заедно по нея. В тромавата си припряност Андрю връхлетя върху една овошка, предизвиквайки дъжд от силно уханни, подобни на восък цветове.

— Внимателно — предупреди го Джо. — Може да има друго оръжие.

Продължиха безмълвно нататък.

Моголският павилион се разкри пред погледа им и въпреки лошото си предчувствие Джо се спря, поразен от красотата му. Мъгляв и потънал в спокойствие на лунната светлина, павилионът сякаш преднамерено стоеше на разстояние от кървавите сцени тази вечер. Ислямският му купол се извисяваше в осеяното със звезди небе; украсени с резба капаци закриваха прозорците, а изобилие от малки ароматни червени рози пълзеше и се катереше нагоре. Джо негласно посочи отворената врата.

Андрю извади пистолета си и застанали от двете страни на вратата, нададоха ухо, за да уловят евентуален шум. Нямаше шум. Джо кимна и те влязоха. В началото не виждаха нищо, но след малко зърнаха Прентис, който, изглежда, бе коленичил до крака на легло, заслонил глава с ръце.

Джо приклекна на коляно до него, разкъса ризата му и сложи ръка на сърцето му. Вдигайки нагоре окървавената си ръка, обяви:

— Мъртъв е. Най-накрая.

— Какво е правил? — учуди се Андрю. — Защо е дошъл тук?

Джо извади от джоба си кибрит и запали една клечка. Съзря малка лампа на масата, запали я и я вдигна. В стаята имаше шарени шкафове, всеки изрисуван в ярки цветове по модел от времето на Моголската империя, със сцени от моголската митология, изобразени с любов и с не по-малка любов реставрирани. Върху една маса бяха наредени бои и четки. Стаята донякъде наподобяваше светилище.

С изненадваща нежност Андрю протегна ръка и хвана Прентис за рамото, като го обърна по гръб. Безжизнените ръце бяха стиснали здраво — измежду възможните неуместни неща — изсъхнало цвете, което преди може би е било червено, и смачкана ученическа тетрадка за упражнения, от която, след като Андрю обърна Прентис, изпаднаха на земята сноп листове и фотографии. Джо вдигна една от фотографиите и видя поразяващо красив млад мъж. Усмихнат, той стоеше край река, гол до кръста, обут в памучни панталони. На следващата фотография беше същият мъж на пони няколко години по-рано. Джо позна лицето на третата снимка. Беше я виждал в семейния албум на Прентис, смеещ се красив мъж, в чиято лъскава черна коса бе вплетена клонка с рози. Снимките разказваха историята на юношеството и ранната младост на Чхеди хан. Щастлив до последния си час. Красив до последния си час.