Барбара Клевърли - Последната кашмирска роза

— Луд? Можете да казвате, че съм луд, можете да ме смятате за луд, но Чхеди хан беше любовта на живота ми. Той бе чист и невинен. Той бе прекрасен. Обичаше ме и аз го обичах. Всичко бях готов да направя за него. Нищо не бе в състояние да придаде по-голям смисъл на живота ми от възможността да умра за него. Той ме изпълваше с радост, изпълваше ме с надежда, изпълваше ме с обещание за живот, който щеше да се открие пред нас, но така или иначе, а и заради тяхното нехайство, той умря с пияна жена в прегръдките си, сам и в мъка! Как да простя на онези, които ми го отнеха? Той ме окриляваше! Доста месеци минаха, докато се реша да повярвам, че си е отишъл, а годините не притъпиха болката от загубата.

Джо слушаше поразен.

„По-голям пущун от пущуните“ — отново чу гласа на Кити. А сега пред него стоеше член на племе, безжалостен, непреклонен, убеден в правотата на своите деяния. Орловият му профил, тъмните му очи — с наочници и зорки — превръщаха в безсмислица изтънчената английска реч.

— И сте възпитан да мислите по този начин — като пущун — в детството си? — попита Джо. — Хората казват: „Както извиеш фиданката, така ще порасте дървото.“ Извратен. Завинаги извратен.

— Въпреки всичко полицай! Минути преди смъртта, Сандиландс, вие все още се опитвате да разбирате — той се усмихна състрадателно. — И отново напълно се проваляте!

Той замлъкна, чудейки се, опасяваше се Джо, дали да го гръмне от скука и да приключи с тази история, или да се подаде на порива, който полицаят беше срещал толкова често при убийците, порива да обясни мотивите си. Да разкрие пред някого, дори пред арестуващия го офицер, своите натрапчиви импулси. Убийците действат в уединение, на никого не могат да се доверят, не са способни да оправдаят постъпките си и в момента, в който бъдат разобличени, те изпитват непреодолимо желание да разкажат историята си. Той съзря тази нужда у Прентис.

— Нищо чудно, че хората ви вземат за индиец — каза Джо. — Добре ви познавам — разговаряхме няколко пъти, — но даже аз бих се затруднил да ви отлича от истински индиец…

Прентис издаде кратък възклик в знак на присмех.

— Глупак! — изруга той. — Не проумявате, нали? Вие сте схватлив колкото онзи тъпак полицейския началник, когото Андрю държи на служба. Лековерният идиот два пъти ме разпитва и всеки път забелязваше единствено мургавата кожа, жълтия и пепеляв слой, кастовия знак и чалмата. Аз наистина съм индиец! Наполовина индиец по-точно. Баща ми беше англичанин, а майка ми, истинската ми майка — от пущунско племе, пахари 42 42 Племенна общност (хин.). — Бел.прев. , от планината.

Джо го зяпна удивен. Какво беше казал Наурунг-старши за разпита на лодкаря? „Той беше индиец, сахиб, до мозъка на костите си.“

С припрян жест Прентис нави единия ръкав на провисналата си риза до подмишницата, показвайки мускулестата си ръка.

— Няма нужда от боя! Ако застана гол пред някой англичанин, той ще види индиец. Не ми беше трудно да се доближа до онези глупави, слепи англичанки. Видят ли мургав човек, те извръщат очи, за тях той е по-незначителен от мебел.

Тонът му бе остър и Джо на мига се възползва от това.

— Не харесвате, струва ми се, мемсахибите? Никакво съжаление не сте проявили към жертвите си, дори бих казал, че сте изпитвали значително удовлетворение да ги убивате.

— Не съм ги харесвал ли? Аз ги ненавиждах. Вероятно знаете за очарователната английска традиция джентълменът да зареже индийската си любовница, щом най-накрая се ожени? Когато баща ми се оженил за една жена, току-що пристигнала от Англия, той изгонил майка ми, въпреки че продължил да я посещава. Англичанката, задоволявайки всичките му потребности, не му родила децата, които той искал да има. Аз съм роден от пущунска майка и у баща ми се породило жестокото желание да накара жена му да ме припознае като неин син. Бяхме разквартирувани в много отдалечен военен пост в далечния северозапад и малцина знаеха, а нямаше и на кого да кажеш за измамата. Истинската ми майка бе принудена да ми стане айя и аз израснах до нея, обичайки я и обичайки пущунския начин на живот. Английската ми майка ме мразеше, естествено, и правеше всичко възможно, за да помрачи живота ми. Действително беше твърде находчива в жестокостите си.

— „Дайте ми едно дете през първите седем години от живота му и то е завинаги мое“ — цитира Джо. — Кой го беше казал? Йезуитите, нали? И по същия начин омразата и страховете, придобити в тази крехка възраст, ти влияят, докато си жив.