Клей Харви - Идеален ден за убиване

— Обеща довечера да ме заведеш в „Макдоналдс“ и да ми купиш „Ястие — награда“ с играчка.

— Съжалявам. Изникна нещо непредвидено. Трябва да се срещна с госпожа Патерсън.

— Майката на Уеб? Защо ще се срещате?

— Не съм много сигурен. Оставила е съобщение на телефонния секретар да й се обадя. Така и направих и тя ме покани на вечеря. Каза, че иска да ме помоли за някаква услуга. Утре можем да отидем в „Макдоналдс“, ако тази вечер слушаш По-по. — По-по е южняшкия израз за дядо и аз нямам нищо против синът ми да го използва. Нито пък той.

Блажена усмивка.

— О, ще бъда послушен. Много послушен. Значи обещаваш? За „Макдоналдс“?

— Обещавам.

Но не спазих обещанието си. Не отидохме в „Макдоналдс“ на следващия ден. Нито на по-следващия. За известно време заведението нямаше да обслужва семейство Ванс, баща и син. И двамата щяхме да се променим. Ако знаех какво ми предстои, никога не бих оставил Кълън на баща ми или на когото и да било. Щях да си остана вкъщи и да се барикадирам в спалнята със сина ми, сгушен на сигурно място в прегръдките ми.

Докато Кълън си играеше в задния двор с двата ни уестхайлендски бели териери, Нубин и Мис Прис, аз натоварих оръжейните си принадлежности в кола номер две, почти нова светлочервена тойота. Кутия, съдържаща шомполи, отвертки и какво ли още не. Две пушки. Голяма картонена кутия, пълна догоре с боеприпаси различен калибър, модел и големина. Мишени. Торбички с пясък и статив. Една мъничка възглавничка, в случай че пушката като никога реши да натърти рамото ми. (Може и да съм адски силен и непоколебим, но боравенето с такова оръжие е тежка работа. А в някои дни повече, отколкото в други.)

След малко Кълън се качи в колата и потеглихме към По-по.

Очаквах, че ще почувствам силен тласък от отката на пушката, но да очакваш, е едно, а да си подготвен — съвсем друго. Ако схващате какво искам да кажа. Никой не може дълго да издържи на силния откат, произвеждан от задния край на пушка, способна с един изстрел да повали динозавър, или поне да не го остави без сериозно последствие. Откатът не е напълно контролируем. Най-доброто, което можех да направя, бе да държа оръжието здраво и да понеса неизменното ритване. След като тъпанчетата ми бяха незаслужено поразени от оглушителния гръм на възпламеняващ се барут — независимо от двойната защита, осигурена от слушалките заглушители и тапите за уши — голямата „Уедърби 416“ нанесе своя откатен удар, пресова лопатката ми, премаза дясното ми рамо и цапардоса с цялата си тежест едната ми скула. Успях само да изпъшкам.

Някои хора твърдят, че изпитват удоволствие от подобни удари. Един от тях беше Елмър Кийт, който пишеше за стари модели оръжия и пълнители — за „изцеждането“ им, както се казваше на езика на стрелците. Но след толкова дълга стрелба със своенравната „Уедърби 416“, вече започнах да си мисля дали аз не съм изцеденият. Много по-приятно е да изпробваш някоя лека пушка с пластмасов приклад или като второто оръжие, с което стрелях онзи ден, полувоенен прототип европейски модел, чийто изобретател искаше солиден дял пари от американските специални тактически сили. От подобна артилерия се получават по-малко натъртени стави, спукани тъпанчета и скъсани нерви. (Аз съм първият, който ще признае, че увеличаването на годините в този бранш е обратнопропорционално на нежеланието, с което човек приема това неудобство.)

След като се уверих, че никой не гледа, аз разтърках рамо, погледнах през мерника и за мое удоволствие забелязах, че последният пети куршум е уцелил мишената съвсем близо до предшестващия го. Пет изстрела в обсег от три сантиметра. Великолепна точност за оръжие с такъв силен откат, особено пък и с фабрични муниции. Изправих се и разкърших врат, което бе придружено от звучно изпукване. Върнах дългото тежко оръжие в още по-дългата и тежка метална кутия, и трябва да призная, с известна доза облекчение.

Ставаше късно, а трябваше да се избръсна и да взема душ преди соарето с Хедър Патерсън, жената с влажни очи, дълги до сливиците крака и разпилени златисти коси, които разпръскваха навред слънчевия си блясък и един изкусителен сексапил и обаяние, в чиито мрежи се бе оплел не един нищо неподозиращ и беззащитен пред привличането й обожател. Неразгадаема мистерия ми изглеждаше фактът, че бе поканила точно мен на вечеря. Жена в разцвета на трийсетте, стройна и красива, с добро семейно положение и високоплатена работа като редактор на местно детско списание, тя бе в състояние да омагьоса всеки свободен мъж само с едно намигване на прекрасните си изумруденозелени очи, увенчани с дълги гъсти мигли.