Клей Харви - Идеален ден за убиване

Беше облечена в кремава рокля на пастелни цветя с колан на кръста. Семпла перлена огърлица. Обувки с ниски токове, така че да не е по-висока от мен. Колко тактично.

Лек, дискретен грим, който не се забелязва, ако не се вгледаш по-внимателно. Аз, разбира се, се вгледах, като се стараех да не примигвам. Малко молив за очи, едва загатнат руж на скулите. По принцип не се нуждаеше от такъв с нейната кожа.

— Изглеждаш великолепно — казах аз.

Тя увеличи усмивката си с няколко карата, затвори вратата, заключи я и пусна ключовете в портмонето си, после с лек пирует се обърна към мен и каза:

— Благодаря. Ти също.

Хедър се запъти към колата ми с ритмично полюшване на бедрата и бавна чувствена грация. Естествена, без сянка на престореност.

Каква прелест!

Помогнах й да се качи и когато реших, че няма опасност гласът ми да прозвучи дрезгаво, попитах:

— Какво ще кажеш за „Каса Галардо“?

— Чудесно.

Отдадох се на насладата от присъствието й. Проклето да бъде човешкото сластолюбие. Е, тя не седеше в скута ми на път за ресторанта, но пък и не се беше прилепила до вратата.

Първият проблем дойде, когато натисна запалката на колата и започна да рови из чантата си.

— Моля те, недей да пушиш — помолих я аз.

Тя обърна двата си изумруда към мен, поколеба се за миг, намръщи се и каза:

— Извинявай, навик, придобит отскоро. Димът пречи ли ти?

— Само когато дишам.

Лек проблясък на хумор.

— Добре, мога да почакам. Избягваш ли компанията на хора, които пушат?

— Не мога да се сетя за някоя определена група хора, която отбягвам. Просто гледам, когато е възможно, да не стоя в задимено помещение.

— Имаш ли приятели, които пушат?

— Няколко. Един от най-добрите ми приятели от ранното ми детство беше пушач.

— Беше?

— Почина на трийсет и девет. Рак на белите дробове. По-голямата му сестра, която също пушеше, разви емфизема, хронична ангина и подуване на краката. Не съм сигурен дали последното е вследствие цигарите.

Тя тихо се засмя. Тойотата се движеше плавно по пътя, без да използва докрай своите триста и двайсет конски сили. Хедър се огледа наоколо, очите й се спряха на лъскавата кожена тапицерия и на плейъра за компактдискове.

— Хубава кола. Ти не караше ли един малък пикап?

— Той е… неразположен. Но все още го имам. Реших, че ще предпочетеш тази.

— Особено ако вали.

— Моля?

— Пикапът ти сигурно пропуска отвсякъде с всички онези дупки.

— Аха, следиш новините.

— Ще ти бъде ли неприятно да ми разкажеш?

— Не особено. — Така че й разказах.

Тя слушаше внимателно, без да ме прекъсва, наблюдаваше ме съсредоточено, докато говорех, шофирах и преживявах отново случилото се. Когато свърших, ме попита:

— Това притесни ли те?

— Кое? Че едва не бях убит ли?

— Не, това, че се е наложило да застреляш онези мъже. Гледах те, докато ми разказваше случката. Говореше, без изобщо да се перчиш. Ако не друго, то със сигурност изпитваш угризения.

— Не се гордея със себе си.

— А много мъже на твое място биха се гордели.

Е, да, много мъже не са виждали и как няколко близки техни приятели биват разстрелвани пред очите им от севернокорейски патрул, а после когато корейците са заети с кланета и сеч, останалите приятели са изненадани в гръб и избити до един. С това също не се гордея.

Но на нея само казах:

— Има ли нещо друго, което би искала да знаеш?

Тя продължи да се взира в мен, полуизвърната на седалката си.

— Мисля, че не.

През останалия път до ресторанта разговаряхме за всекидневни неща. От време на време тя слагаше ръка на рамото ми, за да подчертае позицията си. Усещах как нежните й пръсти стискат рамото ми затрогващо.

Дръж се, сърце мое.

Пристигнахме пред ресторанта, влязохме и се присъединихме към една група редовни посетители — общи познати. През цялото това време ръката й беше вплетена в моята. Всички мъже в заведението заглеждаха Хедър, някои скрито, други не, независимо дали бяха с дама.

Хедър сякаш не забелязваше никой друг, освен мен.

Същинска лейди, а? Тя знаеше как да се отнася с кавалера си, вместо да се оглежда наоколо, сякаш пазарува и сравнява различни модели.

Оцених отношението й и й го казах.

Тя ми се усмихна загадъчно.

— Защо да се оглеждам наоколо? Нали съм с теб?

Тъкмо щях да се разтопя от удоволствие, когато оберкелнерът ни попита:

— За пушачи или непушачи?

Преди да успея да отговоря, Хедър каза:

— Непушачи, моля.

Бях влюбен.

Последвахме нашия нисък, набит, леко плешив домакин до маса за двама, сгушена в един ъгъл близо до кухнята. Когато той издърпваше стола на Хедър, аз го попитах: