Клей Харви - Идеален ден за убиване

Стоях буден цяла нощ. До сина си. Изобщо не мигнах.

— Ще имам ли нова майка?

— Я виж ти, защо ми задаваш такъв въпрос? — Обядвахме, ако може така да се нарече. Аз пиех следобедната си чаша кафе, а Кълън се опитваше да ме забаламоса с разговор, за да не изяде боба си.

— Бари казва, че ти и майка му излизате от доста дълго време и че ще се жените. Тогава тя ще е новата ми майка, а Бари ще ми стане брат.

Майка му почина преди по-малко от година и той все още не беше готов да приеме заместница. Нито пък аз имах намерение да му осигурявам такава, въпреки проявения наскоро (от две седмици насам — „доста дълго време“ според Кълън) най-обикновен интерес от моя страна към майката на едно от най-близките му съседски приятелчета. С Кълън бяхме партия, чувствахме се щастливи заедно, бяхме си опора в сполетялото ни нещастие, а грижовната помощ в отглеждането му от страна на баща ми и тъща ми беше белязана с всеотдайна любов. Със сигурност обичах компанията на жените, но не изпитвах непреодолима необходимост да започвам нова сериозна връзка.

Освен това, не познавах нито една жена, която би казала „да“ на евентуално предложение от моя страна.

— Синко, никога няма да имаш нова майка. Може да имаш мащеха, ако реша някой ден да се оженя, но твоята истинска майка е само една. Никоя жена не може да заеме мястото й.

— Какво значи да излизаш с някоя?

— Ами това е, когато възрастните отиват в някой ресторант да вечерят заедно или пък ходят на кино.

— И се целуват?

— Не е задължително, но ако се харесват, го правят.

За момент той обмисли чутото.

— Ако излизаш с някоя жена дълго време, трябва ли да се ожениш за нея?

— Не, въпреки че някои от тях гледат на това по различен начин.

Малкото му челце се свъси замислено.

— Значи няма да се ожениш за госпожа Кранфорд?

— Не. Всъщност, нямам намерение повече да излизаме заедно.

Лицето му се проясни, нямаше и следа от доскорошната напрегнатост.

— Това е добре.

— Защо?

— Не ми е много симпатична, въпреки че никога няма да го кажа на Бари. Може да го засегна.

— А ти не би искал да го правиш.

— Така е. Аз много го харесвам.

— Е, тогава какъв е проблемът с госпожа Кранфорд?

— Очите й са прекалено дълги.

Захапах горната си устна, опитвайки се да не се разсмея. Никак не беше лесно. После с всичката сериозност, на която бях способен, попитах:

— Какво имаш предвид?

Той разбърка с лъжицата боба си, смръщи се, хапна малко, отново се смръщи и каза:

— Тя вижда всичко, което правим с Бари, дори когато сме много далече от нея. Онзи ден бяхме в къщичката на дървото и играехме на Пауър Рейнджърс и аз извадих снимката на Бъз Олдрич…

— Олдрин.

— Олдрин. За да го покажа на Бари, а той искаше да ги разменим…

— Срещу какво?

— Солети. Онези правите, тънките, а не фигурките, но по тях не беше останала много сол, защото Бари ги беше облизал, преди да ги прибере в джоба си. Моля те, не ме прекъсвай повече.

— Извинявай.

— Няма нищо. Та тогава госпожица Кранфорд извика: „Да не си посмял да дадеш на Кълън от тези солети! Лапал си ги!“. — Той безупречно изимитира майката на Бари, като постави ръцете си пред устата във формата на мегафон. — Ето така, нали се сещаш, много силно викаше. Знаеш колко е далече къщичката от задната им веранда. Тя наистина може да вижда много надалече. Страшничко е.

Той отново се наведе над боба си със застрашително изражение на лицето, а аз отпих глътка кафе. Вдигна изпълнен с молба поглед към мен, след това отново се вторачи в купата си.

— Трябва ли да изям всичкия боб?

Виждах в него себе си като малък. Аз също мразех да ям боб.

— До последното зрънце — казах аз със свито сърце.

Той потрепери от отвращение.

— О, татко! Мразя боб.

— Знам — отвърнах аз.

— Ти го изяж. — Упорито дете. Едно от привлекателните му качества. Очевидно, наследено по майчина линия.

— Вече си изядох порцията.

— Защо трябва да ям боб? Не мога ли да ям вкиснало мляко?

— Кисело мляко.

— Да де. Е, защо?

— Защото бобът е полезен. Имаш нужда от хранителни вещества. А пицата, която току-що погълна, не съдържа много от тях. Киселото мляко също. Но бобът съдържа.

— Защото е зеленчук ли?

— Точно така.

— Ти ми каза, че гъбите са зеленчуци. В пицата има много гъби. А гъбите съдържат ли хранителни вещества?

— Малко. Не достатъчно.

— Уф. — Той се предаде и смени темата на разговор, но не хапна нито лъжица повече.

Не се възпротивих. Човек не може да се бие на всички фронтове.