Клей Харви - Идеален ден за убиване

Въпреки това се съмнявам, че тя напълно осъзнаваше силата на своя чар. Чувал съм, че всички привлекателни жени съзнават, че са привлекателни, но по отношение на Хедър тази сентенция не важеше.

За пръв път я срещнах заедно със сина й Уеб в парка на езерото Даниъл, когато Кълън беше още съвсем малък. С течение на времето момчетата станаха приятели. Сега и двамата участват в отбора по тийбол, чийто треньор съм аз. Когато съпругата ми Тес почина, аз и Кълън намерихме в лицето на Хедър един предан приятел и голяма утеха. Тя ни носеше храна, занимаваше се с прането и къщата, грижеше се за двама покрусени от скръб мъже, които се бяха оставили на произвола на съдбата, но не се опитваше да ни стане прекалено близка. Вероятно се страхуваше да не се превърне в натрапник и да застане между нас в такъв тежък момент.

След като премина периода на траура, тя малко или много се отдръпна от нас. Водеше Уеб на тренировки, тръгваше си и се връщаше да го прибере, след като приключеха. Аз бях толкова залисан в играта, че никога не разбирах дали е идвала.

А ето сега, Хедър отново се връщаше в живота ми, може би пак временно. Тази вечер срещу незначително капиталовложение в малко мексиканска храна, щях отново да усетя омайното й излъчване и да направя опит да се сближим. Трябваше да пусна в ход чара си, да я смая, да я поканя на втора среща. Може би трябва да изпея няколко такта от „Маломана“, онази песен, която си пея под душа.

А може би не.

Дори верният, предан Кълън — на когото бях пял още докато беше ембрион в нарастващия корем на майка му — пребледня, когато му изпях „Седемдесет и шест тромбона“.

Погледнах часовника си — 16:31.

Погледнах в портфейла си — куп снимки на Тес и Кълън, две самотни банкноти от по един долар и чека с хонорара, който така и не успях да осребря вчера покрай неочакваното преживяване и всичко останало. Съмнявам се, че два долара биха могли да очароват когото и да било. Дали пък Хедър нямаше да плати сметката?

Друг път!

Качих се в колата, обмисляйки възможността да отида до банката и да осребря чека. Реших обаче да отида до склада на Дейв и да си напиша персонален чек.

Оставяйки след себе си облак дим, подкарах червената тойота по чакълестата алея към павирания път. При портата — която се състоеше от голяма верига, дълга около три и половина метра, заварена за метална тръба и прикрепена към втора такава чрез здрав катинар — спрях, излязох от колата и махнах веригата, после прекарах тойотата и повторих процедурата с веригата. От напрежението слънчевите ми очила паднаха ниско на носа ми. С показалеца си ги върнах на мястото им.

Спуснах гюрука на колата и в същото време видях Хърб Арчър, собственика на кварталното стрелбище. Махнах му и се зачудих дали някой случаен минувач няма да ме вземе за Арнолд Шварценегер. По всяка вероятност не. Той е по-висок и личи, че е европеец. За Сталоун? Не. Той е твърде мургав и емоционален.

Когато стигнах в „Лъвски рев“ — търговския център за електроника на Дейв — вече се бях спрял на Мел Гибсън.

Един поглед в огледалото обаче ме накара да отхвърля тази преценка. Та аз бях по-красив от него.

Когато влязох в кабинета на Дейв, той вдигна поглед от видеорекордера, в чиято вътрешност човъркаше с някакъв дълъг, остър инструмент.

— Извинете, вие ли сте специалистът по клизмите? — поздравих го аз.

— Днес се чувстваме по-добре, така ли е?

— Млъкни и осребри това. — Подадох му чека за хонорара.

— Бих ли могъл да откажа на такава любезна молба? — каза той, взирайки се в сумата. — За мен е чест, но ме бъркаш с някой от фамилия Рокфелер. Нямаш ли някой с по-малко цифри?

Подадох му чека, който бях попълнил, докато чаках нетърпеливо на един червен светофар, а Трейси Чапман пееше „Бърза кола“.

— Редовен ли е? — попита Дейв.

— Откъде да знам? Намерих го на паркинга.

— Тогава няма смисъл да питам за документ за самоличност.

— Няма проблеми. Имам няколко.

Той ми подаде четирийсет долара.

— Ще рискувам с чека, ако веднага си тръгнеш. Не обичам разни смотаняци да се мотаят из магазина. Развалят репутацията му.

— Мислиш, че това свърталище има репутация?

— Не наричай местенцето ми свърталище.

Взех четирийсетте долара и тръгнах. Нека му бъде за урок.

Тя отвори вратата, усмихна ми се сдържано и подаде нежната си ръка за поздрав. Безцветен лак, изящен маникюр, грациозно, твърдо ръкостискане. Косата й очевидно наскоро бе оформена в модна прическа от сръчните ръце на някой професионалист, може би Боби Аткинсън от „При Леон“. Онези, които вървяха в крак с модата и имаха пари, ходеха при Боби.