Джей Ръсел - Глутница ангели

— Имаме да правим много неща — отвърна Ума. — Имаме да водим и много битки. Вечна бдителност — ето каква е цената на свободата. Казал го е Буда.

— Пък аз си мислех, че го е казал Томас Джеферсън.

Ума сви рамене.

— Знам със сигурност, че не е Джери Адамс — добавих аз.

— Затваряй си устата, тиквеник нещастен! — скастри ме Шобан.

— Ами Тулий? — попитах аз.

— Привържениците му пак са си тук. И винаги ще бъдат.

— Не звучи обнадеждаващо — отбелязах аз.

— Изпълнихме задачата си, което не е малко. Нанесохме им удар, но те пак ще се върнат. Онези, които унищожихме, ще бъдат заменени от други. За съжаление омразата не знае граници.

— И вие ще продължите да се борите с тях, така ли?

Ума поклати глава или може би кимна, така и не разбрах.

— Как ще се оправяте без мен?

— Все ще намерим начин — каза Шобан.

— Тулий се състои от първични организации — обясни Ума. — Ние разгромихме една от особено мощните им групи и това ще се разчуе. Но унищожените ще бъдат заменени от други.

— За късмет имам опит с първичните организации — вметна Шобан.

— Не се и съмнявам.

Известно време си пихме в мълчание чая и бирата.

— Искаш ли да се върнеш в Лос Анджелис? — рече накрая Ума.

Личеше си от сто километра, че пита колкото за да смени темата, но въпреки това аз се замислих.

— Да ти призная, искам — отговорих й.

И това си беше самата истина. След няколко седмици започваха снимките на продължението на „Кълбо от огън“ и аз усетих, че не ме свърта да застана пред камерите.

Трябваше да живея цели четирийсет години в Лос Анджелис, за да се почувствам кореняк, но ето че и това най-после беше станало.

Погледнах Ума и ми се прииска да й задам дълъг-предълъг списък с въпроси, които направо си напираха отвътре. Видях как тя се вторачва в мен, как очите й се разширяват, а крайчетата на устните й се извиват в донякъде горчива усмивка.

Не й зададох нито един въпрос.

Изправих се и я притиснах с все сила до себе си, после я мляснах право по устните. Обърнах се и към Шобан и видях в очите й неподправен ужас. Знаех, никак не е изключено да е въоръжена, но все пак рискувах.

Прегърнах и нея и хукнах презглава към изхода.

Отидох на летището рано — вечно подранявам, което си е ужасно глупав навик, защото щом вляза в залата, започвам да нервнича и да чакам да обявят полета. А най-глупавото е, че отивам на летището рано, а се качвам на самолета в последния момент, макар че пътниците от първа класа могат да минат първи, ако искат. Просто не обичам да седя в самолета и да чакам. Е, не обичам, разбира се, да седя и на летището и да чакам, но нали съм си нервак, навиците ми не са подчинени на никаква логика, та е безпредметно да бъдат оспорвани и обсъждани.

Взех си на барчето една бира. Можех да отида в залата за пътниците от първа класа, но хората, които се черпят по такива места, се дуят като пуяци, чак ще се пръснат, и ми късат нервите. Марти Бърнс, човек от народа, предпочита да си пие питието с простолюдието.

Обявиха и моя полет, но още викаха пътниците за места 23–30, та си поръчах още една „Стела“. Двама британци в евтини сини костюми се наместиха до мен на бара — започнаха да се наливат с топла бира и да се потупват взаимно по гърбовете, както пийналите обичат да правят. Бях доста шумни, но аз просто не им обръщах внимание — бях се съсредоточил върху кехлибарените наслади на най-доброто белгийско пиво (по лиценз). Не съм и забелязал кога е влязъл азиатецът.

— Мръсен пакистан! — чух да казва единият син костюм.

Неговото приятелче кимна.

— Плъпнали са навсякъде. Тъпаци!

Нямаше начин азиатецът да не ги е чул, но се направи, че не е. Плати си кока-колата и благодари учтиво на бармана. Седна на масичка по-встрани от барплота.

И аз смятах да не обръщам внимание на тия копелдаци. И те бяха от моя самолет, имаха последните места, затова си взех рестото от плота и го прибрах в джоба си. Написах нещо, извадих го и що да видя: малкото късче пергамент, което бях взел от устата на голем.

Върху него имаше една-единствена дума на староеврейски.

— Помня, едно време в страната живееха само бели — каза син костюм номер две. — Страната има нужда от граждани, които да не са чак толкова мургави.

Погледнах още веднъж думата върху пергамента. Пъхнах листчето обратно в джоба си.

После се изправих в целия си ръст и ударих с все сила онази расистка свиня. Мъжът залитна от високия стол и се строполи с трясък на пода. Приятелят му направо си глътна езика, когато се извърнах и към него.