Джей Ръсел - Глутница ангели

При нас дойде висок, слаб — европеец до мозъка на костите — облечен от глава до пети в черна кожа, с късо подстригана руса коса — който ни се усмихна. Наведе се и целуна Джун така, сякаш искаше с едно всмукване да й извади сливиците, тя му отвърна с не по-малък плам.

Онзи хубостник беше с обичка на носа и с цели две от гадните безопасни игли за вежди.

— Здравей — каза ми той, след като се изправи.

— Здрасти — отвърнах, като се постарах да прикрия погнусата си.

— Марти, това е Тери. Моят…

— Приятел — притекох й се аз на помощ.

— Да — потвърди Джун и ме изгледа някак странно.

— Мале, виж! — възкликна Тери. Пресегна се да вземе нещо от масичката пред нас. — Съвършено е! — заохка той.

Беше парченце стара портокалова кора, потъмняла до мораво по краищата. Сигурно от кислорода.

— Тъкмо това ми трябваше — викна Тери.

— А?

— Тери прави разни неща — обясни ми Джун. — Най-вече кутии. Художник е. „Тайм Аут“ нарече последната му проява „неуморима“.

Това похвала ли беше? Направих се на възхитен — за всеки случай.

— Прилича на рана — отбеляза Тери и вдигна обелката. — На кървава рана.

— Красива е — включих се и аз.

Изобщо не приличаше на кървава рана. Вече бях пръв спец по тези неща.

Но Тери изглеждаше толкова щастлив, че сърце не ми даде да му го кажа.

Джун искаше да ме води отново в частната телевизия, та пак да слушам глупостите на нейните колеги — рекламаджиите, аз обаче отказах елегантно. Прегърнах я, после те с Тери си тръгнаха. Докато излизаха от „Савой“, Тери лепна ръка на задника й и го замачка като гумена топка. То не беше любов, то не беше чудо!

Сега вече се чувствах малко по-сигурен за положението си и страх, не страх, звъннах на своята агентка, която вероятно вече се притесняваше не на шега къде ли съм се запилял. Кендъл дори изтърси един-два пъти „по дяволите“ и „да те вземат мътните“, та разбрах, че наистина е разстроена. (Аз също се притеснявах, че Холивуд е започнал да й дотяга.) Успях да я поуспокоя и тя потвърди каквото ми беше казала и Джун: сериалът е станал хит и във Великобритания и над мен не тегне никаква опасност. Кендъл изрази все пак загриженост за донякъде странното ми поведение, ала аз посмекчих гнева й с обещанието, че жив или мъртъв най-късно на другия ден хващам самолета за Лос Анджелис.

Излязох от хотела и спрях такси.

— За къде си, момче?

— Комършъл стрийт — отвърнах аз. — Спитълфийлдс.

Слязох пред черквата „Крайст“ и зяпнах надвисналата над мен камбанария. Поклатих глава и се запитах дали на този свят има сграда, която да е толкова невероятна — и горе, и долу. После си спомних как Лили е казала, че това е само „едно от сърцата на света“ — сигурно си беше така.

Разходих се бавно из квартала. Мина ми през ума дали да не вляза в някоя съседна кръчма и да обърна набързо една бира, но ме достраша да не би Кинг още да е тук и да си държи монолозите. Тръгнах по неугледните улички зад черквата, те обаче не ми се видяха чак толкова мрачни, както преди. Свърнах по Брик Лейн и поех по маршрута на протестната демонстрация, покрай голямата джамия, наблъскана с дребнички азиатци в бели роби и шапчици по главите, покрай безчетните чайни и кебапчийници. Стигнах чак в северния край на улицата, където срещу индийските ресторантчета имаше две еврейски хлебарници. Преди контраста ми се бе сторил странен, сега обаче само кимнах одобрително.

Върнах се чак на Хай стрийт в Уайтчапъл, а оттам тръгнах по криволичните улички към индийския ресторант на Ума. Отворих вратата — излишно е да казвам, че вътре беше пълно — но никой не ми обърна внимание. Ума седеше в ъгъла заедно с Шобан, двете пиеха чай. Разположих се на свободния стол и келнерът тутакси сложи пред мен бутилка „Кингфишър“, после забърза нанякъде.

— Какво препоръчвате? — попитах с усмивка.

— Намери си истинска работа — изръмжа Шобан.

— Повярвай ми, мисля по въпроса — отвърнах аз.

— Как си, Марти? — рече и Ума.

— Колкото и да е изненадващо, повече от добре. Всичко е… наред. Определено.

— Радвам се да го чуя.

— А ти как си? — обърнах се аз към Шобан.

— Бодра като кукуряк и за любов готова.

— Обзалагам се, че гледката е страхотна.

— Никога няма да разбереш — тросна се тя.

Ухили ми се по-злобно и от най-злото джудже.

— Напускаш ли ни, Марти?

— Утре — отговорих аз. — Холивуд ме зове. Като Грегъри Пек, привързан към гърбината на кита.

И двете ме погледнаха странно.

— Трябва да си уредя живота и извън киното — изпелтечих аз. — Ами вие двечките? Какво смятате да правите?