Джей Ръсел - Глутница ангели

Носеше на дясната си ръка златен пръстен. Опита се да го свали, но той не помръдна.

— Не иска да излезе!

Сграбчих я за ръката и затеглих пръстена. Дърпах, докато Ума не изпищя.

Не помръдваше, и туйто.

— Последният пълнител — извика Шобан.

Отново започна да стреля.

— В монетите има ли сребро? — попитах аз и се потупах по джобовете.

— Мисля, че не.

В единия ми джоб имаше още нещо. Нещо кръгло. Носех го заедно с джобните пари от доста дни, без да се замислям, го пъхах всяка сутрин с пенитата в джоба на панталона си.

Беше пръстенът с печат, който Шобан бе изтръгнала от пръста на мъртвия бабаит от Тулий. Вдигнах го пред лицето на Ума.

— Да! — изписка тя.

Хвърлих се към основата на стълба. Нямах представа какво върша. Стиснах очи и си представих едрото черно лице на Баба Дюти. Представих си, че се намирам в храма — уфо, че съм с Алурд.

Ударих с все сила пръстена в основата на импровизирания потомитан.

Отзад по главата ме прониза вече познатата болка. Имах усещането, че светя и мигам като еднорък бандит.

От устните ми се изтръгна гърления гръмогласен смях на Баба Дюти.

— Мили боже! — чух как възкликна Шобан.

Изправих се, обхванал с две ръце каменния стълб. От устните ми се ронеха думи, които дори не знаех какво означават:

— Papa Legba ouvri baye-a pou mwen. Pou mwen pase. Le ma tounen, ma salyie loa yo.

Помещението беше огласено от поредния гръмовен трясък, сякаш се тресеше самата земя. Усетих как започвам да се мятам и гърча: по гръбначния ми стълб премина ток. Но вече го бях изживявал веднъж и начаса разпознах данс-лоа. Почувствах как той се вселява в мен точно както топлото какао пълни чаша. Отново бях cheval. Този път обаче не на повелителя Карфур. За разлика от онзи път в храма в Ливърпул умът ми беше бистър и аз съзнавах какво правя.

В мен се бе настанил много по-могъщ лоа.

Отстъпих назад от потомитан и погледнах Ума. Тя сведе глава и извърна очи.

— Вишну — чух я да казва.

И знаех, че това е моето име. Чух обаче и как отнякъде долита смехът на Баба Дюти, за когото се казвах Самди.

От друго място — място, което обаче можеше да е само вътре в мен — чух и друг глас, гласа на старица, която се обърна към мен с трето име:

— Уриел — рече тя. — Моето момче!

Това име също ми принадлежеше.

Голем, който бе повален на земята от злите джуджета, известни на Север като алфари, най-неочаквано се изправи. За миг джуджетата го погледнаха озадачено, сетне извърнаха очи към мен.

— Достатъчно топло ли е? — викнах през смях.

Те се разбягаха кой накъдето види.

Стъпих насред сложната рисунка, която ламид вавник бе начертала върху пръстта в огромното помещение в сърцето на Лондон. Заговорих на някаква смесица от какви ли не езици, които нямаше откъде да зная: хинди, староеврейски, френски, както изопачено са го говорели робите. И както говорех, се въртях, кръжах и танцувах и с всяка дума светлината наоколо ставаше все по-ярка и бистра, тихата музика на сферите — по-съвършена и точна, докато нотите образуваха име и това име беше тъканта на самото чисто битие.

Някъде в далечината се стреляше, ала куршумите изгаряха и се стопяваха още във въздуха. Светлината се събираше около мен, въртеше се и прииждаше, прогонваше с ослепителната си прегръдка и сетната следа от мрак. Голем мина покрай мен и притегли в обятията си Ума и Шобан, за да ги предпази в мощната си нечовешка прегръдка.

Светлината стана още по-ослепителна, докато накрая вече не се виждаше нищо. Около мен се люшна бляскав въртоп, който излъчваше талази сила, помитаща и изпепеляваща всяко зло по пътя си. От ъглите на помещението екнаха писъци, но не след дълго чистата светлина удави и тях. Музиката достигна предела на чистотата: съвършеното, неумолимо, непоносимо съзвучие.

И после в миг заглъхна.

Къпех се в светлината — и аз не знам колко дълго съм стоял. В главата ми ехтяха гласове, които обаче заглъхваха и се отдалечаваха. Стори ми се, че чувам как Лили и Баба Дюти се смеят заедно, но и този смях се стопи като сън в утринната светлина.

— Марти! — повика ме Ума.

Приближи се предпазливо, следвана на половин крачка от Шобан. Върху лицата и на двете се четеше страхопочитание. Голем стоеше, където го бяха оставили — както подобава на голем.

— Да — рекох им. — Аз съм.

— Да те вземат мътните! — каза Ума, безсилна да сдържи сияйната си усмивка.

— Току-виж се оказало, че не си чак такъв гадняр — обади се и Шобан.

Много ласкаво, няма що.

В помещението нямаше и следа от кръвожадните джуджета и техните повелители от Тулий. Ума посочи няколко черни линии върху пода и предположи, че това може би са техните останки, но нямаше как да проверим.