Сидни Шелдън - Ангел на мрака

В другия край на масата седеше другият обвиняем, Франки Мансини. Двамата се запознали в сиропиталище в Ню Йорк, когато били тийнейджъри. Мансини не притежаваше излъчването на жена си, аурата на невинност и доброта, която струеше от нея като светлина въпреки ужасните престъпления, в които бе участвала. Но все пак той беше изключително привлекателен мъж с тъмната си коса, силна челюст и царствени арогантни черти. Мансини бил прострелян, докато се съпротивлявал на арестуващите го полицаи в Индия, и все още му бе трудно да става и сяда. Мръщеше се от неудобство всеки път, когато му се налагаше да се размърда. Но докато си почиваше, тънките му устни бяха изкривени в презрителна усмивка, сякаш цялата правосъдна система на САЩ бе създадена единствено за негово развлечение. Нито той, нито жена му се бяха съпротивлявали на екстрадирането им в Съединените щати, въпреки факта, че във Франция или Англия, където също можеха да бъдат съдени, нямаше смъртна присъда. Тук, в Калифорния, животът и на двамата обвиняеми бе застрашен от най-тежкото наказание, особено като се имаха предвид враждебно настроените съдебни заседатели и най-суровият съдия в Ел Ей. Но Франки Мансини очевидно гледаше на днешното дело като на театър, мелодрама, в която съдбата бе решила да му отреди място на първия ред.

Това може би имаше нещо общо с прокурора Уилям Бойс. Висок, ъгловат мъж в началото на петдесетте, с късо подстригана посивяла коса и страст към евтини тъмносиви костюми, Бойс, известен с премерените си и сдържани речи, бе пълна противоположност на прочутия адвокат, когото човек очакваше да види в толкова важно дело. Бойс беше пословичната „сигурна карта“, компетентен, професионален и обикновен до такава степен, та хората често твърдяха, че единственото забележително нещо у него е колко незабележителен е всъщност. Защо прокуратурата бе избрала Бойс да ръководи подобно дело, бе загадка, също като убийствата. Вероятно шефовете бяха решили, че с такива доказателства и една маймуна би могла да осъди убийците на смърт. А Уилям Бойс бе най-близкото до маймуна, което бяха успели да намерят.

Във всеки случай страхотно постижение бе да отегчиш съдебните заседатели в толкова сензационно дело, но през последните две седмици Уилям Бойс успя, докато рецитираше фактите по четирите убийства с монотонен глас, който едва не приспа залата. В продължение на цял един ден той обясняваше сложното международно споразумение, чрез което британските, френските и хонконгските власти се бяха уговорили делото и по четирите случая да се проведе в Калифорния. Свидетелите му пооживиха малко положението. Особено испанската слугиня на Андрю Джейкс, която плака през цялото време, докато описваше подробно зловещата картина в дома на богаташа в нощта на убийството. Но като цяло, съдия Муньос разбираше защо прокуратурата си бе спечелила презрението на Франки Мансини. Също като всеки друг в зала 306, и като хората, които следяха делото по света, съдията очакваше с нетърпение да чуе речта на адвокатите на защитата. Днес този момент най-после настъпи. Тъй като всеки от двамата обвиняеми твърдеше, че е бил принуден от другия да участва в престъпленията, те си бяха наели различни адвокати. Този на Франки, Авин Дюбре, беше нисък дебелак с коса като на луд учен и стърчаща от панталона му риза. Дюбре пристигна в залата, изпускайки купчината документи, които държеше под мишница, с вид на объркан дядо, загубил се на път към библиотеката. В действителност, както съдия Муньос знаеше добре, мозъкът на адвоката бе толкова остър, а паметта му толкова изумителна, че изобщо не се нуждаеше от никакви бележки. Но ролята на смотан дъртак бе предизвиквала симпатиите на съдебните заседатели в продължение на повече от двайсет години и той не възнамеряваше да се откаже от нея сега. С клиент така студен и отблъскващ като Франки Мансини, Алвин Дюбре трябваше да предизвика адски нежни чувства у днешната тълпа.

В това отношение адвокатката на Ангела на смъртта имаше по-лесна задача. Елън Уотс беше млада и сравнително неопитна. Това бе едва второто й дело за убийство. Но тя вече си бе изградила репутация на умна и талантлива юристка, манипулираше доказателствата с артистичността и сръчността на грънчар, оформящ буца глина. С русата си коса и нежни черти, Елън Уотс обичайно бе смятана за красавица. Но седнала до клиентката си, тя бледнееше като светкавица на фотоапарат, насочена към слънцето.

— Всички да станат.