Сидни Шелдън - Ангел на мрака

Освен ако не искаше да ги заловят.

А това не беше ли класическата психика на психопата? Какъв е смисълът да извършиш идеалното престъпление, ако светът никога не научи колко си гениален. Дани си представи как Мат Дейли, първо в Ел Ей, после в Лондон и Южна Франция, очакваше полицейските сирени, възмездието, почукването на вратата, което никога не се бе разнесло. Вероятно анонимността му бе дошла доста в повече.

— Камера три, господине! — Гласът на Аджей Джасал върна Дани към действителността. — Дейли си тръгва.

— Тръгва ли си?

Дани се обърка още повече. Нали нападението над Айшаг трябваше да е тази вечер?! Ако бе така, защо Мат Дейли си тръгваше, при това с такава висока скорост? Ванът се движеше поне с деветдесет километра в час.

Той погледна часовника си. Осем без пет. Вечерята щеше да отнеме поне един час. Дейвид трябваше да си легне след девет.

— Къде е Айшаг сега? — попита той.

— Още е в дневната, господине. Подслушвателят предава гласа му ясно. Добре е.

Дани Макгуайър взе светкавично решение.

— Добре, последвай Дейли. Последвай вана.

Аджей Джасал се поколеба.

— Сигурен ли сте, господине? Ако се случи нещо неочаквано в къщата и не се върнем навреме…

— Ще се върнем навреме. Искам да узная накъде изфуча това копеле.

Дани грабна радиостанцията, за да се обади на хората, които седяха във втория ван за наблюдение, паркиран встрани от къщата.

— Джасал и аз преследваме потенциален заподозрян. Поддържайте връзка с нас. Уведомете ни, ако се наложи да влезете вътре по-рано или ако се случи нещо друго.

— Да, господине.

Дани се завъртя към Аджей Джасал.

— Какво чакаш, човече? — изкрещя той. — Карай.

Свит като гърмяща змия във вградения гардероб в спалнята на Дейвид Айшаг, мъжът притисна дулото на пистолета към бузата си и затвори очи, сякаш прегръщаше любовник. В краката му проблясваше острието на петнайсетсантиметров нож.

Беше неудобно да се крие тук, но тъпата болка в краката бе нищожна цена за отмъщението.

Само след час всичко щеше да приключи.

— Как е супата?

— Много добра. Благодаря.

— Сама я направих.

„Възможно ли е? Говорим си за дреболии?“ — изуми се той.

Дейвид обра остатъка от супата с топчета от дъното на купичката. Цял ден се бе притеснявал, че щеше да е прекалено нервен, за да яде вечерта. Дани Макгуайър му бе обяснил колко важно е да се държи естествено със Сара Джейн, но ако не успееше? Ами ако повърнеше или припаднеше? Или ако случайно избъбреше: „Защо се опитваш да ме убиеш?“ по време на десерта. Оказа се обаче, че е изненадващо гладен. Вечерята на осъдения на смърт. А и супата наистина бе хубава.

— Какво е толкова смешно? — попита Сара Джейн.

Дейвид осъзна засрамено, че се хили като идиот, потънал в мислите си.

— Нищо — опита се да си придаде равнодушен вид той. — Какво има за десерт?

Смърт чрез шоколад?

— Сладолед. Сигурен ли си, че си добре, Дейвид?

Не се получаваше. Той вече се хилеше неудържимо, безсилен да спре сълзите, които потекоха по лицето му. Не се бе смял така, откакто веднъж в университета се напуши с марихуана. Май изпадаше в истерия.

— Искаш ли да се качиш горе и да си легнеш?

Горе. Думата го отрезви незабавно, като чаша студена вода в лицето.

Тя иска да го направи веднага, така ли? Да приключи. И защо не?

Първоначалният план бе да изчака края на вечерята и да се качи горе към девет и петнайсет. Но ако Сара Джейн бе готова сега, тогава и той бе готов. Дейвид се сети за екипа, обградил имението му, и си припомни думите на Макгуайър тази сутрин: „В безопасност сте. Ако тя се опита да направи нещо, незабавно ще сме там“.

Той се завъртя към Сара Джейн.

— Мисля, че ще си легна, ако нямаш нищо против. Не се чувствам много добре.

Ванът за кетъринг профуча по широките улици на Мараги, бърз и повратлив като мишка. Аджей Джасал го следваше упорито, мъчейки се да удържи контрола над тежкия квадратен ван за наблюдение, докато обичайно любезният Дани крещеше като луд:

— По-бързо! Не го изпускай! Давай!

Джасал познаваше улиците добре, но вановете за наблюдение не бяха създадени за високоскоростни преследвания. Бяха предназначени да стоят паркирани дълги часове и да се сливат с околната среда. Джасал по чудо успя да не изпусне от поглед по-малкия пикап, докато подскачаха по паветата и се накланяха опасно по завоите на неосветените улици. Господ знаеше какво причиняваше скоростта на скъпото им оборудване за наблюдение.