Сидни Шелдън - Ангел на мрака

— В безопасност сте — увери го Дани Макгуайър. — Ако тя се опита да направи нещо, ще бъдем там след миг.

Но Дейвид Айшаг не се чувстваше в безопасност. Не само защото пристигането на Интерпол можеше да не е след миг, а за по-малко от секунда куршум можеше да пробие черепа му или нож да среже аортата му. А защото истинската трагедия, това, от което се страхуваше най-много, вече се бе случило. Беше изгубил Сара Джейн. По-ужасното бе, че всъщност никога не я бе притежавал. Сара Джейн, неговата Сара Джейн не съществуваше.

Дори сега, въпреки заклеймяващите доказателства за вината й — Дейвид вече бе видял снимките на останалите вдовици, а приликите бяха прекалено впечатляващи, за да бъдат пренебрегнати — той все още не можеше да повярва напълно. Сара Джейн изглеждаше толкова красива и сексапилна в дантелената си роба от „Ла Перла“ тази сутрин. Беше толкова уязвима, когато той не бе успял да се принуди да се засмее на шегите й и дори да я погледне, докато му говореше. Част от него, огромна част, копнееше да прати Дани Макгуайър и Интерпол, и останалата част от света по дяволите. Да отведе Сара Джейн в леглото, да я люби както преди, а после просто да я разпита за човека от записа и за лъжите, които му бе наговорила. Да я предизвика да му се изповяда и да му даде разумно обяснение.

И тя щеше да му обясни и да се извини, а Дейвид щеше да й прости. Някой друг щеше да е извършил тези ужасни убийства, не Сара Джейн, и двамата щяха да заживеят щастливо завинаги.

Телефонът в колата му звънна и разруши фантазията му.

— Е, готови сме за осем часа довечера.

Гласът на Дани Макгуайър звучеше почти развълнувано, сякаш говореха за футболен мач, а не за посегателство върху живота на Дейвид.

— Няма промени в последната минута. Това е чудесно.

— Значи сте чули всичко по време на закуската?

— Съвсем ясно.

Дейвид си помисли, че поне подслушвателните устройства работеха добре. Единственото по-ужасяващо от изпълнението на плана им бе да го направят с технически затруднения.

— Опитайте да се отпуснете — каза Дани Макгуайър. — Знам, че не ви се вярва, но сте в пълна безопасност. Пазим ви.

— Ще се опитам да си го напомня тази вечер, когато любовникът на жена ми започне да кълца гърлото ми с остро мачете — засмя се Дейвид тъжно.

— Постъпвате правилно. Утре сутрин всичко ще е приключило.

Дейвид Айшаг затвори телефона и преглътна мъчително. Знаеше, че ако си позволи да се разплаче, сълзите никога нямаше да спрат.

„Всичко ще е приключило.“

Не, няма да е приключило.

За Дейвид Айшаг болката от предателството на Сара Джейн никога нямаше да изчезне. А без нея можеше просто да си умре.

В шест вечерта Дани Макгуайър седеше в каросерията на вана и разпределяше вниманието си между екрана пред него и кръстословицата от лондонския „Таймс“. Рихард Стури го бе запалил по британските кръстословици и Дани бързо се бе пристрастил към тях. Помагаха му да облекчи стреса и самотата при провеждането на операция „Азраел“, да забрави колко му липсваха Селин и домът му, да прогони страха за състоянието на собствения му брак.

Кръстословицата в лондонския „Таймс“ обикновено бе много по-трудна и предизвикателна от тази в нюйоркския „Таймс“ или „Фигаро“, но днешната бе отегчителна. Едно хоризонтално: „Разплетох мокро кълбо“. Абсурдно лесно. Докато пишеше отговора — „дъждовно“ — Дани се замисли. Кога бе видял дъжд за последен път? Преди месец? По-отдавна? В Лион валеше често. Тук, в Мумбай, слънцето бе неуморно и неумолимо, напичаше влажния лепкав град от зори до мрак.

— Господине — обади се Аджей Джасал, наблюдател от индийската полиция, и потупа Дани по рамото. — Ванът на фирмата за кетъринг. Не е обичайният им шофьор.

Дани застана нащрек.

— Увеличи.

Джасал имаше орлов поглед. Дори отблизо бе трудно да различиш чертите на шофьора на зеления екран. Не помагаше и фактът, че носеше кепе, а едната му ръка закриваше долната част от лицето му, докато чакаше портата да се отвори.

— Сигурен ли си, че е друг шофьор?

Младият индиец погледна Дани любопитно, сякаш бе сляп.

— Да, господине. Напълно сигурен. Погледнете ръцете му. Това е бял мъж.

Пулсът на Дани се ускори. Аджей Джасал бе прав. Ръката, протегната от прозореца до шофьора, бе в по-бледо зелено от тази на портиера, който му махаше да влезе в имението.

Той ли беше? Убиецът?

Дали лицето под кепето бе лицето на Лайл Реналто-Франки Мансини?

Пипнахме ли го най-после?