Джеймс Чейс - И какво ще стане с мен?

Беше на около четиридесет и пет, едър, с червеникава, късо подстригана коса, силно почерняло лице и твърди зелени очи. Беше направен от същото тесто като О’Брайън: човек, когото нямаше как да не харесаш. Вдигнах чашата си и казах:

— Здрасти!

Имаше топла, широка ирландска усмивка.

— Здрасти и на теб. Току-що ли пристигаш?

Тръгнах през бара към него.

— Джек Крейн. Мога ли да те почерпя?

— Благодаря. — Той кимна на момичето, което се зае да приготви уиски със сода. — Бил О’Касиди.

Подаде ми ръка и аз я стиснах.

— Това се вика късмет. Тим О’Брайън ми поръча да те потърся.

Той вдигна вежди.

— Познаваш ли Тим?

— Да го познавам ли? Веселихме се заедно снощи.

О’Касиди стрелна с очи момичето, докато му поднасяше питието, после го взе и ми направи знак с глава към една маса по-далеч от бара. Отидохме там.

— Мацето вечно подслушва — рече той, когато се настанихме. — Как е Тим?

— Добре. Работи като луд на пистата. Знаеш за това, нали?

— Да. Има проблеми със скалите. — О’Касиди се усмихна. — Не може да разбере, че е късметлия. Аз трябваше да се справям с блата.

— Тим ми разправи.

— Е, всичко това вече е зад гърба ми. Утре си тръгвам. Пфу! Нямам търпение да се махна от тази проклета страна.

— Горещо е, пък и този дъжд!

— Това е началото на дъждовния сезон. Ще вали из ведро поне два месеца. Свърших работата тъкмо навреме.

— О’Касиди? — рекох лениво. — Случайно да си роднина на Сийн О’Касиди, който получи „Сребърна звезда“?

Той се изправи в стола си.

— Брат ми! Познаваше ли го?

— Бях там. Служех при бомбардировачите. Срещнахме се веднъж. 6-ти парашутен… нали?

— За Бога! — Той се приведе напред, сграбчи ръката ми и я раздруса. — Ама че е малък светът! Срещнал си Сийн?

— Точно така. Пийнахме по едно заедно. Не знаех, че ще получи „Сребърна звезда“. Просто пийнахме по едно.

Той се отпусна назад и ми се усмихна лъчезарно.

— Велик младеж.

— Така си беше.

— Как каза, че ти е името?

— Джек Крейн.

— О’кей, Джек, с теб отиваме в града. Това е последната ми нощ тук. Ще хапнем, ще се натряскаме, но не чак толкова, защото ще си намерим и две момичета… Какво ще кажеш?

Усмихнах му се.

— Става.

— В този град нищо не е отворено преди 22:00 ч. — Погледна часовника си. — Сега е само 20:18. Ще взема душ. Какво ще речеш да се срещнем в 21:45? Става ли?

— Да.

Взехме ключовете си от рецепцията. Старият мексиканец ни погледна без интерес. Моята стая беше с пет номера надолу по коридора от тази на О’Касиди. Разделихме се. Намерих багажа си на леглото. Въпреки че прозорецът беше отворен, в стаята беше задушно и горещо. Погледнах надолу към улицата, наблюдавайки как дъждът образува локви, после си разопаковах нещата, избрах си чиста риза и панталон и ги сложих на леглото.

Шумът от движението и биенето на черковните камбани правеше дрямката невъзможна, така че се замислих.

По-късно се съблякох, взех душ, преоблякох се, но това не ми помогна особено. Животът в Мерида приличаше на стоене в сауна.

Отидох долу в бара и помолих момичето с плитките за уиски с лед. Поне там имаше вентилатор. Зачетох се в „Хералд Трибюн“ и после О’Касиди се присъедини към мен.

— Това е последното питие, което си купуваш сам тази вечер — каза той. — Хайде… да тръгваме. Отвън ни чака кола.

Изтичах под дъжда до един буик. Докато се вмъкнем вътре, и двамата бяхме доста мокри, но от топлината изсъхнахме, преди О’Касиди да паркира пред някакъв ресторант. Излязохме тичешком от колата и се скрихме от дъжда във фоайето.

Дебел, усмихнат мексиканец с бяло сако се здрависа с О’Касиди и после ни въведе в слабо осветено помещение, което обаче имаше климатична инсталация, и ни остави до маса в далечния ъгъл. Имаше приблизително тридесет маси, около които седяха добре охранени мексиканци и още по-добре охранени момичета.

— Вече девет месеца съм в този град и винаги вечерям тук — каза О’Касиди, докато сядаше. — Храната е добра. — Той махна на тъмнокосата начумерена красавица зад бара, която вдигна уморено ръка в отговор и изви вежди с досада. Той поклати глава и после се обърна към мен: — Кукличките тука са добре настроени, но нека първо хапнем. Обичаш ли мексиканска храна?

— Стига да не е прекалено гореща.

Ядохме тамали 2 2 Ястие от царевица, месо, пиперки и пр. , което беше горещо, но много вкусно, после си взехме „Моле де Гуапалот“ — пуйка фрикасе с доматен сок, сусам и дебел слой шоколадов сос. Сосът ме озадачи, но след като опитах ястието, открих, че е страхотно.