Джеймс Чейс - И какво ще стане с мен?

След като взех душ и се избръснах, видях, че часът е 20:22. Дочувах звука на телевизора от бунгалото на Тим. Почуках на вратата му.

— Искаш ли да похарчим малко от парите на мистър Есекс тази вечер, Тим? — попитах го, когато отвори.

— Дадено. Къде ще ходим?

— В града.

Докато карах алфата към Перъдайс Сити, попитах между другото:

— Как върви пистата?

— Добре — отвърна О’Брайън. — Никакви проблеми. Ще е готова след три седмици. Върви като по вода.

— Чувам, че се строи подобна писта край Мерида. Знаеш ли случайно нещо за нея?

— Мерида? Разбира се. — О’Брайън се изкиска. — Е, беше дяволски трудно да се построи, но сега е завършена. Моят приятел Бил О’Касиди ръководи довършителните работи. Снощи говорих с него по телефона. Трябваше ми съветът му по един проблем със скалите, на който се натъкнах. Бил е може би най-добрият в тази област. Каза ми, че няма търпение да се махне от Юкатан. До гуша му е дошло.

— Но пистата е завършена?

— О, да.

— О’Касиди? Познавах един Франк О’Касиди. Да не му е роднина?

— Може. Знам, че Бил имаше брат, който служеше във Виетнам. Казваше се Сийн. Беше убит там, в 6-ти батальон, като парашутист. Получи „Сребърна звезда“.

— Не е същият.

Спрях пред казиното.

— Хайде да хапнем.

След първокласното ядене рекох пак между другото:

— Твоят приятел О’Касиди не е ли отседнал случайно в хотел „Континентал“?

О’Брайън беше пил достатъчно много и се надявах това да прозвучи просто като поддържане на разговора.

— Той е в „Шелко“.

Точно тогава към нас се приближиха две куклички и ни попитаха дали не искаме да се позабавляваме.

Отвърнах им, че ще стане някой друг път и те се усмихнаха и се отдалечиха, като въртяха предизвикателно задници. Направих знак на келнера, подписах сметката и бутнах стола си назад.

— Какво ще кажеш да вървим да си лягаме, Тим? Утре те чака тежък работен ден.

— Дяволски добра храна. — Тим се изправи. — Човече, не се ли уреди страхотно!

По обратния път към летището умът ми беше дяволски зает. Реших да тръгна за Мерида на следващата сутрин. След като оставих Тим пред къщата му, се обадих във „Флорида Еърлайнс“ и си запазих място за полета до Мерида в 10:27 ч.

Щях да изпреваря Кендрик с един ден, а имах чувството, че всеки час, с който изпреварех този дебел педал, щеше да работи в моя полза.

Разбит, ръждясал шевролет ме откара от летището на Мерида до хотел „Шелко“. Шофьорът изглеждаше така, сякаш все още трябваше да ходи на училище: синьо-черната му коса стигаше до яката на мръсна бяла риза и той непрекъснато се навеждаше през прозореца, за да псува останалите шофьори.

Жегата беше ужасна, а толкова силно валеше, че и патица би могла да се удави. Седнах върху скъсаните пружини на седалката, като се потях и от време на време затварях очи, защото катастрофата изглеждаше неизбежна, но в края на краищата момчето ме закара до хотела невредим.

Платих му с мексикански пари, които бях обменил на летището, и изтичах до хотела.

Той беше разположен на тясна странична уличка, беше боядисан в бяло и фоайето беше чисто — в него се виждаха кактуси, бамбукови столове и малък фонтан, който сякаш искаше да окуражи несъществуващата прохлада.

Отидох до рецепцията, зад която седеше стар и дебел мексиканец, човъркайки зъбите си с клечка.

— Стая за една нощ с душ — рекох.

Той бутна към мен парцалива регистрационна книга и регистрационна карта.

Попълних данните, след което се появи дребничко, мръсно момче и взе багажа ми.

— Мистър О’Касиди тук ли е? — попитах.

Старецът прояви лек интерес. Измърмори нещо на испански.

— Мистър О’Касиди — повторих малко по-високо.

Момчето каза:

— Той в бара. — И посочи. Проследих посоката на мръсния му пръст и забелязах врата. Дадох му еквивалента на половин долар и му наредих да занесе багажа ми в стаята. Очите на малкия едва не изскочиха от орбитите си. Старецът се наклони напред и погледна първо парите в мръсната ръка на момчето, а после и него. Усъмних се дали парите ще останат дълго у момчето. Оставих ги и влязох в малко помещение, където звучеше лека музика, едно дебело момиче с дълги черни плитки се подпираше на бара, а в далечния край седеше мъж, скрит зад „Хералд Трибюн“.

— Уиски с лед — поръчах, като се насочих към средата на бара.

При звука на гласа ми мъжът свали вестника и ме погледна. Изчаках момичето да ми даде питието, после и аз му хвърлих един поглед.