Джеймс Чейс - И какво ще стане с мен?

— Благодаря.

— Също така съм уредил да ви донесат обяда тук. Това харесва ли ви?

— Благодаря.

Той тръгна към дневната.

— Толкова се радвам. Тъй като вече сте опитали нашето прекрасно национално ястие „Моле де Гуапалот“, мога ли да ви предложа да опитате „Чиле Джелапено“: много е хубаво. — Обърна се и ми се усмихна.

Отвърнах с безизразно лице:

— Ще се спра на стек.

— Както обичате. Тогава до 15:00, мистър Крейн.

Стиснахме си ръцете и той излезе от стаята тихо и плавно като змия.

Затворих френските прозорци и включих климатичната инсталация. После отидох до хладилника и си сипах силно уиски със сода.

Значи знаеше, че се бях срещнал с О’Касиди. Очевидно не смяташе да го пази в тайна, след като ми бе казал какво бях ял, предишната вечер. Седнах и се отдадох на размисъл.

След малко на вратата се почука и мексиканче в униформа бутна масичка на колелца към мен. След него влезе друго мексиканче, носещо куфар. Остави го на земята, докато първият малчуган махаше похлупаците от храната. Поклониха се и излязоха.

Стекът беше хубав. Изядох го, оставих гарафата червено вино непокътната, както и мангото, запалих цигара и разгледах съдържанието на куфара. В него имаше къс дъждобран, найлонов панталон, гумени ботуши и найлонова качулка.

Лежах на леглото и пуших до 14:45 ч., после станах, извадих 38-калибровия пистолет на Бърни от куфара си, проверих го, заредих го и го сложих в страничния си джоб.

Когато часовникът на близката черква отби три, слязох във фоайето.

— Чака ви кола, мистър Крейн — съобщи ми служителят от рецепцията, приближавайки се към мене усмихнат. Той ме отведе до портиера, който държеше разтворен чадър и ме заведе до лъскав кадилак, шофиран от тъмнокож мексиканец в хубава синя униформа.

Веднага щом седнах на задната седалка, колата потегли. Шофьорът беше умел, караше бързо и въпреки натовареното движение стигнахме до летището за десет минути. Минахме покрай пропуска, покрай сградата за отлитащи, влязохме отзад и спряхме пред един хеликоптер. Шофьорът излезе от колата и разтвори голям чадър, преди да успея да помръдна. Излязох, носейки найлоновите дрехи, и се пъхнах в хеликоптера, без дори капка да падне върху мен въпреки плющящия дъжд.

Олестрия седеше на едно от местата точно зад пилота. Докато се настанявах, ми се усмихна със змийската си усмивка.

— Добре ли обядвахте, мистър Крейн?

— Да, благодаря.

Перките започнаха да се въртят и след няколко мига вече летяхме над града.

Олестрия поддържаше разговора, като ми посочваше ту Двореца на правителството, ту катедралата или националния университет. След като се отдалечихме от града и се насочихме на юг, погледнах надолу към плантациите и многобройните преработвателни фабрики. Скалистите околности бавно преминаха в гъсти гори и накрая се превърнаха в джунгла.

След като летяхме почти час, Олестрия каза:

— Приближаваме пистата, мистър Крейн.

Погледнах напред, но не виждах нищо, освен върховете на дърветата в джунглата.

— Добре е скрита.

— Да, много добре е скрита. — Гласът му звучеше самодоволно.

После я видях: истински подвиг на строителите, луксозна, солидна лента от тармак 4 4 Настилка (за пътища) от чакъл и катран. , дълга най-малко две мили, от двете страни на която се издигаха дърветата на джунглата, обагрени в убито зелено. Човек никога ни би я забелязал, ако специално не я търсеше.

— Ама че постижение! — рекох, привеждайки се напред. Хеликоптерът полетя над нея, направи завой и се върна.

— Смятаме, че е задоволителна — отвърна Олестрия. — Хубаво е, че я одобрявате.

— Кажи му да се върне миля назад, после да подходи, искам да видя спускането.

Олестрия заговори с пилота.

Сега бях готов и когато отново подходихме, прецених как трябва да го направи Бърни. Реших, че няма да представлява проблем за пилот с неговия опит.

— Чудесно. Сега да хвърлим поглед на контролната кула.

Приземихме се до нея и аз си облякох найлоновите дрехи. Все още валеше като из ведро.

Олестрия ме изведе от вертолета и после по едни стълби влязохме в кулата. Прекарах повече от час, проверявайки приборите, радара и всички останали нещица, които бяха необходими, за да се приземи един самолет. Не можех да си позволя да пропусна нещо.

Онова, което ме безпокоеше, беше персоналът, работещ в кулата. Всички те ми приличаха на бандити, извадени от някой уестърн: истински гангстери, които ме наблюдаваха със змийски погледи и носеха 45-калиброви револвери на хълбоците си.