Джеймс Чейс - И какво ще стане с мен?

— Пистата… Какво искаш да кажеш?

— Пистата. — Нарочно направих така, че гласът ми да звучи дразнещо спокойно. — Искаме да я видим.

— Няма нужда. Вече обсъждах това с Бърни.

— Е, сега пък го обсъди с мен. Къде е тя?

— На няколко мили от Мерида.

— Кой я е построил?

— Моят клиент.

— Той какво разбира от строенето на писти?

Кендрик килна настрани оранжевата си перука, после я върна на мястото й.

— Не се притеснявай. Знае какво прави. Похарчи маса пари за построяването й. Щом той е доволен, и ти също трябва да си доволен.

— Така ли мислиш? Нима си представяш, че ще рискуваме самолет, за десет милиона долара на писта, построена от банда мексиканци? Да не мислиш, че сме луди? — Наклоних се напред и го погледнах гневно. — Ти какво разбираш от строене на писти? Можем да катастрофираме. — Обърнах се към Бърни. — Спомняш ли си катастрофата, когато виетнамците ни построиха писта? Тя хлътна и ние катастрофирахме. Помниш ли?

Това беше лъжа, но Бърни бързо се включи.

— Точно така.

Отново се обърнах към Кендрик.

— Тези тримата са вързани тук, тъй като работят за Есекс. Аз съм свободен. Ще проверя пистата… ти ще го уредиш.

Кендрик облиза устните си.

— Ще говоря с клиента си. Може да не се съгласи.

— Тогава ще стане много лошо. Няма да му закараме самолета, докато не съм проверил пистата.

— Ще видя какво може да се уреди. — Настъпи пауза, през която очите му ме гледаха замислено. — Има ли още някой малък проблем, който да те безпокои, скъпи?

Ухилих му се.

— Не. Моите проблеми вече са твои проблеми.

Той се изправи.

— Тогава ще тръгвам. — Вдигна перуката си и се поклони на Пам. — Чао, милички. — И като заобиколи масата, спря и погледна Бърни. — Намерил си умно момче, Бърни… Наблюдавай го, защото може да стане прекалено умен. — След това слезе, клатушкайки се, по стълбите, отиде до жълто-черния си кадилак и замина.

Запалих цигара и погледнах Бърни.

— Е, какво постигнахме? — рекох. — Сега имаме един милион отгоре, който трябва да поделим помежду си. Ще разберем и кой ще купи самолета. Когато отида там, ще го открия. Уредих поне половината от парите да дойдат при нас, дори ако Дебелака ни отмъкне другата половина, а това е възможно. Доволен ли си, Бърни?

Олсън се усмихна накриво.

— Защо иначе си мислиш, че се спрях на теб?

Но по очите му можех да разбера, че бях измъкнал командването от ръцете му. Виждах, че вече знаеше кой е по-добрият от двама ни.

После погледнах другите двама.

— Доволни ли сте?

Ърскин ме гледа доста дълго и накрая рече:

— Джек, извинявай, че се държах враждебно. Чудесно се справи. Отсега нататък ще те подкрепям. Каквото кажеш, това ще бъде. По дяволите! Никога не съм се замислял за тия неща, с които го клъцна. Прав си. Ние сме само аматьори.

— Добре. — Преместих поглед към Пам. — А ти? Ти доволна ли си?

Тя дори не ме погледна, само вдигна рамене.

— Бейби! На теб говоря… Доволна ли си?

— Хайде да я оставим на мира — възрази остро Бърни.

— О, не! — Приведох се напред. — Тя е част от отбора. Искам да чуя гледната й точка.

Тя ме стрелна гневно с очи.

— Чудесно се справи. Ти си момчето чудо. Това ли искаше да чуеш?

Обърнах се и погледнах Бърни.

— Имаме ли нужда от нея?

Олсън потърка устата си с опакото на ръката.

— Ние с Пам сме заедно и вървим заедно.

— Добре. Тогава… ти се погрижи за нея. От моя гледна точка сте ти и Хари. Ти се погрижи за нея… Става ли?

Пам се изправи.

— Тръгвам си, Бърни. Не мога да понеса това… това… — Тя бе спряна от Ърскин, който я сграбчи за китката и я принуди отново да седне на стола си.

Бърни се надигна, когато Ърскин й каза тихо:

— Престани, Пам!

Тя го погледна и аз разбрах, че я беше чукал, както я бях чукал и аз, и като видях пребледнялото, изопнато лице на Бърни, стана ми ясно, че и той го знаеше. Тя погледна Ърскин и вдигна безпомощно ръце.

— Съжалявам.

Последва дълга пауза, след което аз попитах:

— Приключихме ли с драмите?

Никой не продума.

— Е… има и още нещо. Докато си приказваме, можем да обсъдим и него.

— Разбира се — рече Ърскин. — Да пийнем по още едно. — Той щракна с пръсти и момичето се появи. Поръча по още едно питие. Беше добра идея. Атмосферата се разведри, докато чакахме.

— Какво те тревожи, Джек? — попита Ърскин, след като момичето донесе питиетата и се оттегли.

— Мисълта ми е, че когато настъпи радиотишината, ние ще трябва да приемем, че сме мъртъвци. Всички сме се удавили в морето — започнах. — Мислили ли сте какво означава това? Съгласен съм, че не можем да поемем риска да се върнем в Съединените щати. Трябва да останем в Мексико, но цялата работа е в това, че трябва да се държим като мъртъвци.