Марк Олдън - Американска полиция

Отидох на свиждане на Дамарис Бауза в болницата и занесох на Гавилан две-три компютърни игри. Обещах му да го заведа и на плейофите на „Никс“, макар че билетите бяха разграбени до последния. Познавах едно бивше ченге — сега работеше охрана в „Медисън Скуеър Гардън“, и ако имаше интересен мач, ме пускаше човекът да гледам от тунела, водещ към съблекалните на играчите. Гавилан бе голям запалянко на „Никс“. Беше на седмото небе от щастие. Колкото до „Ралото“, заведението беше закрито, а разрешителното за продажба на спиртни напитки — отнето.

Юджин Елдър реши, че най-добрият начин да спаси кожата е да си плюе на петите. Избяга от страната и ако се вярва на хората, бил в Европа — обикалял Стария континент с фалшив паспорт и с една от танцьорките в „Ралото“.

— Обади ми се вечерта, преди да замине — каза ми Карлайл, докато вечеряхме заедно малко след като застрелях Шафино.

Бяхме в италианско ресторантче срещу редакцията на нейния вестник. Съдържателят си бе турил снимката й на стената. Казах й, че се гордея с нея, и тя грейна.

— Джийн плака като малко дете — добави Карлайл. — Настояваше да съм заминела с него. Май беше забравил, че вече си е намерил компания за из път.

— Напоследък се скъса от рев горкият. А ти какво му каза?

— Казах му „довиждане“. И че не ми е приятно да разговаряме. Че го помня силен, а не такава кека. При всички положения не си се представям като бегълка, особено пък в страни, където не са и чували за тоалетната хартия. Какво ли ще стане с него?

— Ще се пропие и ще се налива, докато заспи — отвърнах. — После пък ще се налива, за да преживее деня. Ще му е мъчно за Щатите и пак ще се налива, за да притъпи носталгията. Ще му се наложи да си плаща за охрана, което няма да му излезе никак евтино. После някоя прекрасна сутрин ще се събуди и ще види, че мацето си е вдигнало чукалата и го е зарязало. Тогава вече сигурно ще му дойде до гуша да бяга и да се крие и ще се остави да го заловят. Ако беше останал тук, все щеше да се споразумее с властите. Не познавам човек, който да умее по-добре от него да излиза сух от водата.

— Да ти призная, обичах го — допълни Карлайл. — Но не сега, а първия път. Сега според мен бях влюбена в нещо друго. В спомена. Не знам кое е по-гадното — да съм с Джийн и да виждам как се разпада пред очите ми, или да съм далеч от него и да си представям как това става.

Помислих си — той е лайно. Изчегъртай го от обувката си и си живей живота нататък. Но кой бях аз, че да давам акъл? Щеше да мине доста време, докато забравя Линда. Нямаше да ми е никак лесно да остарявам без нея. Дали щях да притъпя болката с море от алкохол? Скоро щях да разбера.

Карлайл се усмихна.

— Няма да е лесно, но е крайно време да си го избия тоя Джийн от главата. Мама все ми повтаря: никога не допускай едно и също псе да те ухапе два пъти.

Казах, че майка й е права.

Карлайл си погледна дългите нокти с безупречен маникюр.

— Понеже стана дума кой прав, кой крив, някои подмятат, че не си бил прав да му теглиш куршума на Шафино. И си го бил направил, без да ти мигне окото.

— Не думай!

— Казва го детектив Бауза. Кълне се, че изобщо не ти бил споменавал, че Шафино ще ходи на летището.

— На кого вярваш, на мен или на един наемен убиец?

Карлайл се подсмихна.

— Подозирам, че си по-умен от средния наемен убиец. Всъщност не, сигурна съм. Но дай да сменим темата. Какво ще кажеш за самоубийството на Рей Футман? Не беше от хората, които ще посегнат на живота си. Познавах го. И то добре. Беше същият като теб. Прекалено умен, за да върши такива тъпотии. Как мислиш? Самоубил ли се е, или не?

— Само бръснарят му знае със сигурност.

— Я не ми се прави на интересен.

— Нека предположим само, че Макгиган си е навил на пръста да става шеф на полицията. А това ще рече, че няма да тръгне да разследва смъртта на Футман. Не иска да го прави. Кметът също.

— Защо оставам с чувството, че, както се изразявате вие, полицаите, затаяваш нещичко от истината? Между другото, Тъкър се зарече най-тържествено, че докато той е кмет, шефът на полицията ще бъде чернокож. А сега ни в клин, ни в ръкав назначава бял на тази длъжност. Какво ще кажеш?

— Ще кажа само, че това си е свръхестествено явление — отбелязах аз и налях още вино. — Точно както ти се правиш, че вярваш на дрънканиците на Макгиган за бандата на Студентите, макар че знаеш истината. А тя е, че и на Тъкър не му е чист косъмът.

— Но аз си оставам либералка — отсече журналистката. — Продължавам да смятам, че градът има нужда от чернокож кмет и че Тъкър е отговорът.