Марк Олдън - Американска полиция

Междувременно хората на Макгиган не стояха със скръстени ръце. Проглушиха ушите на всички, че не Джак Хейдън или аз, а тъкмо Макгиган — този всеотдаен храбър борец срещу престъпността, какъвто не се бил пръквал досега по белия свят, се бил запретнал да разследва бандата на Студентите. Ние с Хейдън си замълчахме и не опровергахме този съшит с бели конци сценарий. Имахме си причини. На Хейдън му обещаха най-късно до края на годината да си получи бленуваните капитански нашивки. Аз също не гъкнах, понеже Макгиган ми заяви без заобикалки, че общо взето нямам друг избор. Имал някои въпроси как точно е застрелян Шафино, които щели да ми създадат големи главоболия, ако новият ни шеф на полицията поискал да ги зададе.

И какви бяха тия въпроси? Като начало защо не съм съобщил в управлението, че ще ходя на летище „Ла Гуардия“. Защо не съм поискал подкрепление. Защо съм пропуснал да предупредя охраната на мотела, че се намирам в него. И как така е станало, че съм застрелял Шафино, при положение, че той е извадил оръжието си, преди да му тегля двата куршума.

Макгиган си имаше и неприятната страна: падаше си калтак, хич не подбираше средствата, беше и злопаметен и отмъстителен. Не си правех илюзии, ето защо внимавах много, когато той ми подметна, че стига да съм се държал добре, не било задължително да отговарям на въпросите му. Допълни, че нямал намерение да чопли стари рани и да се занимава с писмото на Линда и с липсващите двайсет и пет бона на Кабрера Хлапето. Сетне се поинтересува дали пък аз нямам въпроси около самоубийството на Футман и дали няма да тръгна да ровичкам, както съм направил с убийството на Линда. Отвърнах, че положението такова, каквото е, ме удовлетворява. Макгиган рече, че се радвал много да го чуе, и ме покани на официалното си встъпване в длъжност след няколко дни. Казах, че ще се постарая да отида.

Колкото до обществеността, на нея й пробутаха старата песен на нов глас — за двама-трима покварени ченгета, докарващи си някой и друг долар допълнително като наемни убийци, демек, изтърканата версия за стадото и шугавите овце, до която полицейското управление прибягваше всеки път, когато някой колега сгафеше нещо. Тъй като не друг, а едно ченге — сиреч аз — бе изобличило бандата на Студентите, феберейците оставиха Макгиган да си представя нещата както му отърва. В замяна всички подсъдими бяха изправени пред федералния съд. На Харви Рафълсън, Алдо, Рижия, Лари Арънс и другите от бандата на Шафино щеше да им се стъжни във федералните затвори и тъй като там няма предсрочно освобождаване, тъгата наистина щеше да е голяма.

Алдо все пак отърва процеса, като долепи дулото до брадичката и си отнесе почти цялата глава. Вероятно се беше сетил за братовчед си, дето си излежаваше присъдата в Атланта, и след като бе мислил за него достатъчно дълго, бе решил, че няма да го понесе и той да гние по занданите. Колкото до гражданите, наемали Студентите, за тях нямаше арести, обвинения, присъди. Ф. Скот Фицджералд го е казал най-добре. „Богатите са много различни от теб и мен.“

Джули Вулнавия, прословутата поклонница на Винсънт Прайс, бе обвинена наред с другото за съучастничество в убийство и пране на пари. Но нямаше да е никак лесно да я тикнат в затвора. Джонатан Мънро й прати от Тексас един от най-нашумелите адвокати до наказателни дела, който да я защитава — от двайсет години не беше губил и едно-едничко дело и не си правеше труда да става от леглото, ако не му предложеха шестцифрен хонорар. При такъв талант Джули можеше да разчита на страхотна защита, какъвто беше и замисълът на Мънро. И какво щеше да получи той срещу парите си? Залог, че прокурорите ще има доста да се попотят, докато го свържат чрез Джули с Шафино и Футман.

Следващият ход на Мънро бе да назначи Лайза Уотс за шеф на охраната в неговата корпорация — заплатата й възлизаше на ни повече, ни по-малко от триста хиляди долара годишно. Мен ако питате, това бе поредната далавера. Тъй като Макгиган чукаше Лайза, новият й пост го задължаваше да козирува и да изпълнява каквото му кажат — тоест, да има грижата на бял свят да не излизат доказателства, свързващи Мънро с бандата на Студентите.

Дупчената глава оповести, че предстояли поетапни съкращения в щата — първи щели да изхвърчат някои от цивилните на работа в Нюйоркското управление на полицията. Съкращенията се налагали заради недостиг на средства. Двайсет души щели да бъдат освободени незабавно, още двайсет — след месец. Профсъюзът си затрая, понеже Макгиган изложи пределно ясно как стоят нещата — който не си иде мирно и кротко, има друг избор, по-точно, да бъде обвинен в съучастничество в серийни убийства.