Марк Олдън - Американска полиция

Шафино се почеса по главата, уж е объркан.

— Нещо не разбирам. Я ме светни, не трябва ли да ми прочетеш правата и после да повикаш кола?

— Което и ченге да дойде тук, няма да те арестува. В мига, в който се обадя в полицейския участък, ще се разчуе, че си тук. И твоите ще цъфнат веднага. Ще ми теглят куршума, ще ми подхвърлят в якето някое и друго килце дрога и ще оповестят, че са ме очистили при законна самоотбрана. Междувременно ти се изнизваш като мокра връв и се озоваваш в по-бляскавото бъдеще.

— Е, все ще го преживея някак — отсъди Шафино.

— Това му е лошото.

Казах, че докато той е жив, Студентите ще продължават да убиват наляво и надясно. А той и занапред ще изнудва всекиго, имал неблагоразумието да го наеме. Докато е жив, никой от неговите хора не ще дръзне да проговори, понеже всички са наясно, че дори и в затвора Шафино ще намери начин да убие предателя. Заявих му, че това ми е ясно като бял ден, както ми е ясно, че до гроб няма да ми прости, задето съм се срещал с жена му.

— Кръгът се затваря — оповестих аз. — Първо Линда, сега и ти.

— Аз ли?

— И ти като нея ще намериш смъртта си в гараж.

Шафино отметна глава. Стиснал зъби, се замисли за онова, което току-що беше чул. Погледна надолу към пистолета си, после затвори очи. Оръжието беше прекалено далече, знаехме го и двамата. Видях и още нещо. Шафино вече се чувстваше разгромен. И това не му харесваше. Ама никак.

Но пред мен стоеше не кой да е, а Боби Шашмата. И той държеше още един коз. Разполагаше с още една възможност да се спазари и да отърве кожата.

— Убиеш ли ме, никога няма да намериш писмото на Линда — напомни ми той.

Отвърнах, че съм помислил за това, и стрелях два пъти, целейки се в гърдите му — той отскочи, удари се в мотоциклета и се свлече на една страна върху циментовия под, като се държеше за сгъваемата стойка. След миг я пусна и издъхна.

Втъкнах глока в колана си, отидох при мотора и отворих сака. Видях яка на свещеник, черна сутана, тъмни очила и брада — с тях Шафино се бе предрешил за пътуването до Вашингтон. Потършувах още малко в сака, но не открих каквото търсех.

Някой явно бе чул изстрелите. Не след дълго щях да имам компания. Започнах да си вдъхвам смелост. Някаква жена извика: „Стреляше се в първия мотел“. Където се намирах аз. Погледът ми падна върху каската на Шафино. Сетих се, че той честичко е надзъртал в нея.

Вдигнах каската, погледнах вътре и видях сгънат лист хартия. Извадих го и го разгънах, после щракнах електрическото фенерче. Пред мен бе писмото на Линда. „Мотивът“ ми да убия Джули. Пъхнах го в джоба си, извадих полицейската значка, която висете на врата ми, и тръгнах да търся Сефъс Пюрифай.

След Шафино — още един труп. Този път покойникът беше не друг, а всемогъщият Рей Футман.

Двайсет и четири часа след като Боби Шашмата се пресели в отвъдното, Футман скочи или падна от прозореца на мезонета си в Грамърси Парк.

Според съдебния лекар било самоубийство, което беше само добре дошло за кмета Тъкър — бях сигурен, че Футман е щял да натопи и него за аферата със Студентите. Но му се размина на косъм. Така ми падна случай да видя как Тъкър се прави на вода ненапита пред следователите и получава амнезия. Когато му казаха, че Футман е прибягвал до изнудвачество, за да финансира преизбирането му, господин Тъкър успя да се престори на смаян и озадачен. Неговите поддръжници — чернокожите и либерално настроените бели, се хванаха на въдицата. Аз обаче не пасях трева — дето е думата, някак не върви да търсиш по бардаците девственици.

Какво знаеше Тъкър и кога го беше научил? Уместен въпрос. Лошото само бе, че не му го зададоха нито от Нюйоркското управление на полицията, нито от ФБР, които се държаха с него, все едно е от стъкло. Така господин кметът не получи нито неприятни въпроси, нито призовки. Не беше опозорен и от изтекли в печата неблаговидни сведения. Можете да го впишете в графа: „Расова и политическа целесъобразност“. Господин кметът имаше дебели връзки в Белия дом и президентът разчиташе той да впрегне за преизбирането му всички чернокожи в Ню Йорк. Това, съчетано с липсата на димящо дуло, накара полицейското управление и феберейците да развеят белия байрак. Нашият обичан кмет можеше и занапред да си разиграва коня.

Футман ни напусна, без да остави предсмъртно писмо. Но какво толкова — мнозина самоубийци се отправят към отвъдното, без да се сбогуват с нас. Внезапната кончина на Футман хвърли в покруса роднини и приятели. Всички повтаряха като курдисани, че не е злоупотребявал човекът с наркотици, не е дължал пари, не се знае да е страдал от физическо или душевно заболяване. Колегите го описваха като работяга и оптимист, изключително предан на Тъкър. Когато бе издъхнал, в апартамента не бе имало никого — прислугата си била тръгнала, жена му и дъщерите били заминали, та момичетата да се запишат за есенния семестър в Харвардския университет. Единствени свидетелки на пътуването му към небитието били трите персийски котки.