Стюарт Уудс - Нещо гнило в Ел Ей

Лампата над главата му светеше, но под водата не се виждаше нищо. Опипа пода, надявайки се на чудо. Нищо. Изскочи над водата, пое спазматично още няколко глътки въздух и отново се гмурна.

Търсеше чука и длетото, но не можеше да си спомни къде ги беше оставил. А и нахлуващата вода сигурно ги бе помела по пътя си. Но ръката му докосна нещо друго, той го сграбчи инстинктивно и изплува на повърхността с ковашкия чук.

Закрачи бързо назад по коридора — водата вече стигаше над кръста му — и се върна в каютата при Арингтън.

— Легни обратно на леглото — изкрещя й той, — защото ми трябва място!

Като видя чука в ръцете му, тя веднага се подчини.

— Побързай! — изкрещя на свой ред тя.

Стоун хвана веригата при глезена й и плъзгайки ръката си по нея, я проследи в обратна посока до U-образния болт. Дръпна я с лявата си ръка и с все сила нанесе по болта удар с чука в другата, но работеше под вода и съпротивлението на водата намаляваше ефективността на работата. Заудря по болта, надявайки се заварката да е била само точкова, а не по цялата обиколка на металната плоча.

— За бога, Стоун, побързай! — ужасена изкрещя Арингтън. Водата стигаше до кръста й, понеже тя беше стъпила на леглото, но Стоун бе потънал до шия.

Нямаше време да й отговори, така че просто продължи да блъска по проклетия болт. Накрая пусна веригата, хвана чука с две ръце и замахна с цялата си сила. Стори му се, че болтът поддава. Напипа веригата под водата, дръпна я и я изтегли над повърхността заедно с болта и металната плоча.

— Готово! — изкрещя той и млъкна, защото устата му се напълни с вода.

И в същия миг осветлението изгасна.

Стоун сграбчи Арингтън и й помогна да слезе от леглото. Наложи се да излязат през вратата под вода, защото тя вече беше изцяло потопена. После изплуваха в коридора и къде с плуване, къде с ходене се отправиха назад към кърмата. Яхтата потъваше със скорост, която бе изненада и за самия Стоун.

Постепенно водата стана по-плитка заради подчертания наклон на яхтата напред. Стоун си спомни, че в джоба му има фенерче, така че спря да опипва за пътя, а го извади и светна. Благодарение на гумения корпус фенерчето работеше.

— Помниш ли дали има стълба отзад? — попита той с нормален глас, защото тук грохотът на струите не бе така силен.

— Не — отговори тя, — бях с превързани очи, когато ме доведоха.

— Трябва да има — каза той, повече на себе си. — Би било лудост да имат само едни стълби, свързващи палубите. — Продължи да върви назад, водата тук беше само до кръста му.

— Откъде се появи? — попита го тя. — Как ме намери?

— Отговорът на първия ти въпрос е много дълъг. Ще ти разкажа после. Как те намерих ли?… Нямах представа, че си на борда. Ако не беше ритнала по корпуса, още щеше да си в онази каюта.

— Благодаря, че ми каза.

Коридорът пред него просветна и Стоун разбра, че е намерил онова, което бе търсил — вита стълба само на няколко крачки пред него.

— Там! — извика той.

Тръгнаха нагоре, но в същия момент приглушеният грохот зад тях се усили и яхтата сякаш се изправи вертикално.

— Какво беше това? — попита тя.

— Изглежда вратата към каютите на екипажа не е издържала — обясни Стоун, — така че сега всичката вода се е изсипала напред.

„Качваха“ се хоризонтално по някога вертикалната спирална стълба. Стигнаха до следващата палуба и продължиха в същата посока, стъпвайки внимателно по вертикалните подпорки на извитите перила.

— Какво ще правим, като излезем? — попита Арингтън.

— Дино ни чака със скутер.

— Дино? Какво, по дяволите, прави той тук?

— Бяхме много загрижени за съдбата ти.

Най-сетне излязоха в каюткомпанията, която, както цялата яхта, бе обърната почти вертикално.

— Трябва да се доберем до онази врата — каза Стоун. На няколко крачки от тях имаше кръгла маса, явно завинтена за пода. — Мисля, че мога да я хвана за основата. — Стъпил върху пръчките на перилата, той се изправи в цял ръст, обхвана с ръка основата на масата и се изтегли на нея.

Някъде от вътрешностите на потъващата яхта се разнесе заплашително бучене и морският съд започна последното си пътуване към дъното на океана. Нивото на водата под тях застрашително започна да се покачва. Стоун хвана Арингтън през кръста и я изтегли при себе си.

— До вратата е много далече! — извика той. — Няма начин да стигнем до там.

— Виж! — изкрещя Арингтън. — Илюминаторът!

Стоун погледна в посоката, която му сочеше, и видя ключалката на прозореца над главата.