Стюарт Уудс - Нещо гнило в Ел Ей

— Сигурно е така — оживи се Бети. — Аз мисля, че ако безопасността на Арингтън зависи от раздялата му с акциите, той щеше да го направи веднага и щеше да опита да си ги върне по-късно.

— Именно. Сега да видим какво друго притежава Ванс, което Иполито и Стърмак биха могли да искат?

— Не знам — призна тя. — Не мога да си представя такова нещо.

Стоун се замисли и попита:

— Има ли Ванс договор с „Центурион“… говоря за дългосрочен договор?

— Не в онзи смисъл, в който старите киностудии можеха да разполагат изключително с даден киноактьор. Ванс работи за „Центурион“ като независим продуцент: той носи на студиото проекти — филми, в които не е задължително той да участва в главната роля — а те, от своя страна, имат правото на първи отказ. Ако не купят проекта, тогава той може да го занесе на друго място, както се е случвало да прави.

— Може би това не е достатъчно за Иполито и Стърмак.

— Кое?

— Може би те искат повече от студиото — например самия Ванс!

— Те никога няма да притежават Ванс — той е прекалено голям за това.

— Може би. Кажи ми, знаеш ли къде държи Иполито яхтата си?

— Доколкото знам, той има няколко яхти.

— Говоря за голямата — „Контеса“.

— О, да, качвала съм се на нея. И то миналата седмица, представи си.

— На партито, когато е бил поканени Ванс, но не е отишъл?

— Да.

— И аз бях поканен, но и аз не стигнах дотам.

— Тогава ли се опитаха да те?…

— Да, но да се върнем на яхтата: къде я държи?

— Има място на Марина Дел Рей, но мисля, че прекарва повечето време на котва край Каталина. Там беше и на партито.

— Кои присъстваха?

— Голяма част от същите хора, които бяха и у Ванс. И доста други също.

— Колко на брой?

— Ами… към стотина, мисля. Яхтата е голяма.

— Дали не държат Арингтън на борда й?

— Не ми се вярва да държи Арингтън, заключена на борда на яхта, на която кани сто души. Ти би ли го направил?

— Не… мисля, че не.

— Защо тогава те интересува толкова яхтата?

— Няма значение — махна с ръка Стоун.

Стоун се върна в хотела си чак на следващата сутрин, защото помирението с Бети го задържа при нея през цялата нощ. Когато се прибра, сигналът на телефона му за приети съобщения светеше и той поиска гласовата си поща.

— Стоун, Хенк Кейбъл се обажда. Позвъни ми, ако искаш.

Стоун веднага отговори на обаждането.

— Съжалявам, че ме нямаше, когато си ме търсил. Кажи какво има?

— Ами подслушваме вече „Бероун Файненшъл“ и се оказа, че имало защо.

— Какво разбрахте?

— Голяма част от разговорите се водят с код, което, разбира се, ни направи още по-подозрителни. Нашите специалисти казват, че повечето разговори се отнасят до доставки на — може би, нищо не мога да твърдя — наркотици.

— Не ти трябват четиридесет телефонни линии, за да организираш доставка на наркотици — усъмни се Стоун.

— Има смисъл в това, което казваш.

— Според мен става дума за пари.

— Да, има някакви телеграфни преводи, но не в такава степен, че да бъдат подозрителни.

— Значи не ги прехвърлят по телеграфен път. Може би просто пренасят пари в наличност.

— Когато транспортират кеш, пералните изнасят парите. Нашите хора обаче смятат, че в случая става дума по-скоро за внос. Защо някой ще внася пари в Щатите?

— За да си купи разни неща — предположи Стоун.

— Естествено, но какво може да се направи със „сурови“, неизпрани пари?

— Да се изперат.

— Очевидно, само че ние говорим за грамадни количества, ако не се лъжа.

— Значи се купуват големи неща, примерно… компании.

— Ти не разбираш, Стоун: няма начин да купиш компания, да предположим, със сто милиона долара в наличност. Ей така, просто да докараш камион банкноти при финализиране на сделката. Парите трябва да са изпрани, да изглеждат законно придобити, да оставят впечатление, че са обложени с данъци. Значи трябва да са в банка и да бъдат преведени в друга банка или да бъдат вложени в ценна книга, каквато е чекът на приносителя.

— Но Иполито има банка на свое разположение, нали?

— Има, но аз проверих в Министерството на финансите и щатската контролна комисия, откъдето ме увериха, че „Сейф Харбър Банк“ винаги е била кристалночиста.

— Тогава трябва да я използва по начин, за който не можем да се досетим. Мисля, че хора като Иполито са твърде алчни, за да бъдат щастливи с приходите от законен бизнес — те винаги искат повече и повече. Искат на практика всичко и през ум не им минава да го разделят с акционерите или да го отстъпват на данъчните.