Стюарт Уудс - Нещо гнило в Ел Ей

— Не, не обещавам нищо. Ще направя онова, което е най-добро за Арингтън. Налага се да приемеш, че то ще се окаже добро и за Ванс.

— Но ако има някакъв начин да й помогнеш, без това да става публично достояние, ще го направиш ли?

— Да, но аз ще преценя как да действам.

— Трябва да знаеш, че Ванс е много смел човек. Казвам ти го, защото не го познаваш достатъчно добре, за да си наясно.

— Той може да е смел човек — каза Стоун, — но едновременно с това е и много глупав човек.

— Всичко онова, което веднъж ти разказах за кинозвездите и какво ги мотивира, е истина, разбира се, но не и за Ванс.

— Така ли било? Той не е ли заплаха за живота на Арингтън заради желанието да опази кариерата си?

— Най-искрено вярвам, че не е така.

— В такъв случай какво се опитва да постигне?

— Мисля, че се опитва да ги победи в собствената им игра.

— О, господи — прошепна Стоун, — само не това.

Тя кимна.

— Решил е, че конфликтът е между него и тях и наистина не иска външна помощ.

— Тогава защо изобщо ме повика?

— Подаде се на паниката за един кратък момент. Но когато ти пристигна, отново се беше овладял.

— И какво точно смята да направи?

— Като начало да спаси Арингтън, Лу Регенстайн и „Центурион Студиос“.

— Нещо друго?

— Мисля, че страшно иска да убие Онофрио Иполито.

— Е, ставаме двама — измърмори Стоун.

— Ти си прекалено умен, за да постъпиш така, Стоун, но Ванс не е. Ванс би го убил на секундата, ако можеше да измисли как това няма да застраши живота на Арингтън.

— Горе-долу и мен само това ме спира — каза Стоун.

— Надявам се да можеш да помогнеш на Ванс. Той е прекрасен човек и не бих искала да стане жертва на собствения си гняв.

— Бети, ако ще му помагам, трябва преди това ти да ми помогнеш.

Дълга пауза.

— Добре — каза тя накрая.

— Започни от началото — поиска Стоун.

И тя го направи.

Бети заговори бавно и неохотно:

— Предполагам, че всичко започна преди около две седмици, може би малко повече. Ванс дойде на работа и беше неспокоен. Ванс никога не е неспокоен. Той се държи с абсолютна невъзмутимост — мисля това е нещото, което го прави толкова неотразим на екрана. Единственият друг актьор, когото съм виждала да е толкова спокоен, е Алан Лад… — Стоун не я прекъсваше. — Но онзи ден беше неспокоен — тревожен, ядосан, вбесен в такава степен, че едва не трепереше. Не го попитах какво има, знаех, че той никога не би ми казал. Вместо това чаках и го наблюдавах, за да разбера сама. Няколко пъти се обади по телефона, при това сам набра номерата, вместо, както обикновено, да ми поръча на мен. Някои от разговорите бяха вътрешни — с хора от студиото — знам, защото външните и вътрешните линии са отделни. След това направи нещо странно: накара ме да извадя акциите му в „Центурион“ от големия сейф… В офиса имаме два сейфа: малък, който е за повечето важни документи и за дискетите, и голям — той е на половината от височината ми. Ванс държи там парите в наличност, заедно с няколко златни кюлчета и ценни книжа. Мисля, че във Ванс се крие дълбоко един неуверен човек, който е винаги готов да избяга. Той, струва ми се, живее с фантазията, че някой ден може да си събере багажа в куфарче, да се качи на самолета и да изчезне. Не знам дали не е свързано с нещо в миналото му… Както и да е, нареди ми да извадя акциите му в „Центурион“. Ванс притежава около двайсет процента от студиото, а Лу Регенстайн държи около трийсет, така че те, двамата, имат в голяма степен контрол над бизнеса.

— А какъв е делът на Дейвид Стърмак и Иполито? — попита Стоун. Досега не я беше прекъсвал.

— По единайсет процента всеки.

— Недостатъчно за контрол, нали така?

— Не съм много сигурна. Струва ми се, че някой отдавна купува тайно акции. Не може да се каже, че с тях може да се спечели много, така че според мен известен брой от по-дребните акционери продават.

— Защо мислиш така?

— Мисля, че по тази причина Ванс искаше да види със собствените си очи своите акции. Той е такъв: обича да докосне и да усети нещата, които притежава. Не знам дали иначе може да ги възприема като реално съществуващи. Имах чувството, че смята да ги продаде.

— Защо би искал да направи това?

— Той не би искал. Никога!

— Продължавай.

— Дойде Лу Регенстайн, който изглеждаше много мрачен. Двамата се затвориха в кабинета на Ванс за повече от час. Ванс рядко затваря междинната врата. После излязоха заедно, отидоха някъде и Ванс се прибра едва късно следобеда. Тогава направи нещо много странно: каза ми да занеса акциите му от „Центурион“ в банката — не в „Сейф Харбър“, която го обслужва изцяло, а в банката, намираща се точно пред портала на студиото — и ми нареди да наема голяма депозитна касета на мое име, да сложа акциите в нея, да взема ключа и никога да не го донасям в студиото.