Стюарт Уудс - Нещо гнило в Ел Ей

— Предполагам, че ако всички постъпваха така, аз и колегите ми щяхме да умрем от глад — каза Стоун.

— Да, адвокатите са необходимост в нашия свят. Кажете ми, гордеете ли се, че сте адвокат?

Стоун се замисли за момент:

— Бях горд, когато завършвах юридическия факултет, бях горд и когато издържах изпита пред адвокатската колегия, защото това са… километрични камъни, маркери за натрупването на съответното количество знания, но не мога да кажа, че се гордея с професията си като цяло. И все пак има достатъчно безукорно честни адвокати, заради които не се срамувам да се нарека един от тях.

— Адвокатски отговор — усмихнато коментира Регенстайн.

— О, мога да го кажа и по-направо — каза Стоун. — Гордея се, че съм добър адвокат и правя всичко, за да бъда такъв.

— Винаги съм предпочитал директните отговори — погледна го Регенстайн, — само че толкова рядко ми се случва да ги чуя в нашия бизнес.

И в този момент нещо в главата на Стоун прещрака. Луис Регенстайн беше председател на Борда на директорите на „Центурион Студиос“. Стоун бе виждал статии за него по вестници и бизнес списания, но не се бе зачитал.

— А вие гордеете ли се, че сте в киноиндустрията, м-р Регенстайн? — на свой ред го попита той.

Регенстайн широко се усмихна:

— О-о, абсолютно! И аз като вас се гордея от начина, по който върша работата си! — и поклати глава. — Разбира се, и при нас има поне толкова мошеници, колкото има при вас, при това ние нямаме комисии по етиката и адвокатски колегии, които поне да се опитат да регулират поведението на професионалистите.

— А какво най-много ви харесва в положението, което сте си извоювали в бизнеса?

Регенстайн отново се усмихна:

— Властта да кажеш „да“ — натърти той. — В нашите среди има стотици хора, които могат да казват „не“, но само няколко, които имат правото да кажат „да“. — Той се наведе напред и подпря лакти на коленете си. — Разбира се, както е и с всяка друга власт, и тази следва да се упражнява максимално внимателно. Използвана безразборно, подобна власт може да унищожи овластения, при това по-бързо, отколкото един страничен човек би могъл да предположи. — Регенстайн замислено присви очи. — Кажете ми, м-р Барингтън, играл ли сте някога?

— О, само пред журито на съдебните заседатели — призна Стоун. — Не, греша: играл съм веднъж главна роля — в гимназиалния драматичен театър, когато поставихме „Сталаг 17“.

— И бяхте ли добър? — продължи да разпитва Регенстайн.

— Ами… е, трябва да призная, че три последователни представления ни изпращаха с овации и ставане на крака.

— Обзалагам се, че сте били много добър — констатира Регенстайн. — Аз на свой ред се смятам за опитен в откриването на актьори и според мен вие сте природен талант. Изглеждате добре, имате отлично поставен, дълбок глас и излъчвате в положителния край на спектъра.

— Благодаря ви, м-р Регенстайн — невъзмутимо каза Стоун, — от вашата уста това звучи като истински комплимент.

— Моля ви, наричайте ме Лу.

— Благодаря, Лу, аз пък съм просто Стоун.

— Стоун, ако някога решиш да зарежеш адвокатската професия, обади ми се и веднага ще те включа в снимането на филм. Не главна роля, естествено, но добра второстепенна. Ще ми достави голямо удоволствие да видя, че се справяш, както съм убеден, че ще стане. Е, едва ли ще станеш знаменитост… ти си на колко? Прехвърлил си четиридесетте, нали?

— Така е.

— Доста е късничко, за да станеш звезда, но ще бъдеш много търсен за пълноценни второстепенни роли.

— Съмнявам се — искрено се изсмя Стоун.

— О, не смятай, че само те четкам — ти наистина би бил много добър. Имаш един-единствен недостатък, който може да ти попречи.

— И какъв е той?

— Не си достатъчно неуверен. Разбираш ли, всички имаме дупки в бронята, но артистите — говоря за най-добрите — те плуват в своята неувереност и съмнения, които при теб отсъстват, и това не позволява да минаваш през метаморфози. Така че ще се окажеш малко… труден за хората в бизнеса.

— Е, Лу, ако реша да зарежа адвокатурата, ти ще бъдеш сред първите, които ще научат.

Регенстайн стана, съблече сакото си, изу обувките си и ги изрита встрани.

— Сега, ако ме извиниш, бих искал да подремна — каза той. — И те съветвам да последваш примера ми. Пристигаме в Ел Ей много рано. — Той се опъна на дивана и без да каже нито дума повече, затвори очи. Появи се стюардесата и метна връз него леко одеяло.

Стоун се върна на мястото си, съблече на свой ред сакото си, събу обувките си, прие предложеното му одеяло — както можеше да се очаква то бе от кашмирена вълна — и отпусна облегалката си максимално назад. Осветлението в салона изгасна. Загледа се през прозореца към звездите и се опита да изхвърли от главата си Арингтън. Беше мислил предостатъчно за нея.