Стюарт Уудс - Нещо гнило в Ел Ей

— Благодаря, Дино, точно от тази преценка се нуждаех.

— Винаги съм на твое разположение.

— И така, сега Арингтън е омъжена за мъжа, когото „Пийпъл“ нарича най-привлекателния човек в Америка, а аз… — Гласът му заглъхна.

— От колко време са женени? — поинтересува се Илейн.

— Не знам… два и половина… три месеца.

— Вероятно вече е късно — замислено каза Илейн. — Освен ако бракът им не се е оказал успешен.

— Получих едно-две писма от нея, в които ми разказва колко е прекрасно всичко — мрачно съобщи Стоун.

— О… — бе единственият коментар на Илейн.

Край масата се възцари мълчание.

Появи се Джек.

— Обаждане за теб, Стоун — каза той и посочи към един от двата телефонни автомата на близката стена.

— Кой е?

— Не знам — отговори му Джек, — но има чудесен глас за разговори по телефона.

— Трябва да е Ванс Колдър — предположи с напълно сериозно лице Дино.

Илейн избухна в смях.

Стоун стана и отиде при телефона.

— Да? — каза той в слушалката, запушвайки с пръст другото си ухо, за да заглуши шума в ресторанта.

— Стоун?

— Да? Кой е?

— Стоун, обажда се Ванс Колдър.

— Ясно… на Дино ли беше идеята?

— Какво?

— Кой е на телефона?

— Ванс е, Стоун.

Стоун окачи слушалката и се върна при масата.

— Добре — погледна той Дино. — Ъ…?

— Пичът ми каза, че бил Ванс Колдър. Благодаря ти за номера.

— Няма защо да ми благодариш — отсече го Дино. — Изобщо не се познаваме с него.

— Но познаваш онзи, когото си уговорил да се прави на шут, нали така? Не на мен тези — и той погледна Илейн. — Допускам, че и ти имаш пръст.

Илейн сложи ръка върху пищните си гърди.

— Стоун, заклевам се.

Отново се приближи Джек.

— Същият на телефона — казва, че си прекъснал разговора. Не мога да се сетя на кого ми прилича гласът му?

— Ванс Колдър? — подсказа Дино.

— Да! — възкликна Джек. — Точно на него!

Стоун гневно изгледа Дино и Илейн и се върна при телефона.

— Ало?

— Стоун, били сме заедно — толкова ли не можеш да познаеш гласа ми?

— Ванс?

— Да — отговори Колдър с нескривано облекчение.

— Съжалявам за преди малко, мислех, че някой се…

— Няма нищо, често ми се случва.

— Здрасти, Ванс, как ме намери тук?

— Позвъних у вас, никой не вдигна и си спомних думите на Арингтън, че прекарваш доста „При Илейн“. Опитах там и стана.

— Как е Арингтън, Ванс?

— Точно затова ти се обаждам, Стоун. Арингтън изчезна.

— Какво значи „изчезна“?

— Ами това, което ти казвам — изчезна.

— Кога?

— Онзи ден.

— Обади ли се в полицията?

— Не мога да направя това, таблоидите ще ме изядат. Имам нужда от помощта ти, Стоун.

— Ванс, ще бъде много по-добре, ако се свържеш с полицията… Аз просто нищо не бих могъл да направя.

— Обаждала ли ти се е?

— Имах писмо от нея преди месец… изглеждаше много щастлива.

— Беше щастлива, но изведнъж изчезна без никакво обяснение.

— Ванс, не си представям как бих могъл да ти помогна.

— Ти можеш да я намериш, Стоун… ако изобщо някой би могъл, това си ти. Искам да дойдеш тук.

— Ванс, наистина…

— Самолетът на „Центурион Студиос“ е на летище „Титърбъроу“, на терминала на „Атлантик Авиейшън“ и те чака. Можеш да си тук още утре сутринта.

— Ванс, оценявам доверието ти в моите способности, но…

— Стоун, Арингтън е бременна.

Стоун почувства това като удар в гърдите. Но можеше да брои.

— Стоун?

— След час съм на „Титърбъроу“, Ванс.

— На летището в Санта Моника ще те чака кола.

— Напиши всичко, за което можеш да се сетиш, Ванс. Ще трябва да поговорим много подробно.

— Добре. И… благодаря ти.

— Не бързай да ми благодариш — окачи слушалката Стоун. Върна се при масата и каза: — Вечерята е от теб, Дино. Аз заминавам за земята на безгрижието.

— С каква цел? — попита Дино.

— Ще ти кажа по-късно — измъкна се Стоун.

— Поздрави Арингтън от мен — поръча Илейн и го погледна над очилата си.

— Можеш да си сигурна, Илейн — увери я той, целуна я по бузата, излезе от ресторанта и се огледа за такси.

Шофьорът, неотдавна дошъл в Щатите бивш жител на индийския субконтинент и прекалено уверен в способността си да общува на английски, се загуби в Ню Джърси. Ползвайки езика на жестовете, Стоун го насочи в правилната посока към летище „Титърбъроу“. Вече беше заваляло. Пред терминала на „Атлантик Авиейшън“ Стоун плати на човека, взе си багажа, изтича в безлюдната зала и се насочи към младата жена зад гишето.