Стюарт Уудс - Нещо гнило в Ел Ей

— Търся самолета на „Центурион Студиос“ — каза й той.

— Той е единственият отвън — отговори му тя, прозя се и посочи към вратата в дъното.

Стоун спря на прага, огледа пистата и се усмихна.

— Охо, „G-IV“ — каза си той на глас. Това беше най-големият и най-добър модел от категорията на фирмените реактивни самолети. Досега не се бе качвал на такъв. Двигателите му вече подгряваха. Стоун изтича под дъжда до самолета и се качи ловко по стълбичката с багажа си в ръка.

Пред него се материализира млада жена в светъл костюм на Армани.

— М-р Барингтън?

— Да.

— Дайте ми пътните си чанти и седнете, моля — готови сме за излитане. — Тя изчезна в задната част на салона с двете му чанти и го остави да се грижи сам за куфарчето си. Той седна на най-близкото свободно място. В дъното на салона мъж с достолепна външност седеше на диван и говореше по миниатюрния си мобилен телефон. Стоун си сложи колана и в същия миг самолетът потегли. Искаше му се да отиде в пилотската кабина и да проследи излитането, но вратата беше затворена. Задоволи се да гледа струящия по прозореца дъжд.

Без да спира нито за миг рулирането, самолетът се изнесе на пистата за излитане и рязко ускори. След секунди бяха във въздуха и набираха височина под остър ъгъл. Отново се появи стюардесата и се надвеси над него. Беше красива по онзи лишен от индивидуалност, характерен за стюардесите начин. Демонстрираше с видимо удоволствие скъпо струващите си зъби.

— Ще желаете ли нещо за пиене? — изгука в ухото му тя.

Сърцето на Стоун още не можеше да се успокои след бягането.

— Да… бренди, ако може.

— Разполагаме с първокласен коняк „Хайн“ от 55-а и с дори малко наистина отлежал „Арманяк“.

— Ще опитам от него — каза й той. Секунди по-късно вече топлеше в ръцете си издута кристална чаша с тънки като хартия стени.

— М-р Регенстайн ми поръча да ви предам, че за него ще е удоволствие, ако му правите компания отзад, когато сигналът за поставяне на коланите изгасне — прошепна стюардесата.

— Благодаря — каза Стоун. Регенстайн… имаше нещо познато в името, но не можеше да се сети. Отпи пробна глътка от арманяка, в този момент самолетът изравни, и малкият стилизиран знак на закопчан колан изгасна. Разкопча се и отиде назад по пътеката към очакващия го мъж.

Мъжът стана и му подаде ръка.

— Аз съм Лу Регенстайн — съобщи той.

Стоун стисна ръката му:

— Казвам се Стоун Барингтън. — Мъжът беше доста по-стар, отколкото му се бе видял отдалеко. Изглежда, гонеше седемдесетте.

— О, да — приятелят на Ванс. Моля ви, седнете. Благодаря, че се съгласихте да дойдете — хубаво е човек да има компания по време на тези дълги полети.

Стоун седна в удобното кресло срещу дивана.

— Извинявам се, че ви задържах, но шофьорът на таксито ми се загуби.

— Естествено — измърмори Регенстайн, — това го умеят. Номерът е да се поръча кола от „Атлантик Авиейшън“ — само така можете да имате шофьор от Джърси.

— Ще го запомня — въздъхна Стоун.

Регенстайн сбърчи нос:

— Пиете арманяк? — попита той. — Може ли?

Стоун му подаде чашата, а Регенстайн навря носа си в нея и дълбоко вдъхна.

— А-а-а-а-а — въздъхна той с упоение и му върна чашата. — Не съм вкусвал алкохол вече трийсет години, но този букет винаги ще го помня. Прекрасен е!

— Определено — съгласи се Стоун.

— Струва ми се, че срещнах някъде името ви съвсем наскоро — продължи без преход Регенстайн. — Някаква карибска история?

— Сейнт Маркс.

— А, да — защитавахте онази млада красавица, обвинена в убийството на съпруга си. — В гласа му прозвуча заговорническа нотка: — Кажете ми, тя ли го е направила? Или това би означавало да нарушите тайната между адвокат и клиент? Не бих искал да ви карам!

— Мога да ви кажа с възможно най-висока степен на увереност, че не го е направила тя — отговори Стоун. — И, не, моят отговор не нарушава тайната.

— Възможността да се довериш някому е най-важното нещо в живота — сериозно каза Регенстайн. — Особено в нашия бизнес. Говоря за развлекателния бизнес, разбира се.

— Според мен това е в сила за всеки вид бизнес.

— Но особено за нашия. Ние живеем в атмосфера на толкова много клюки и лъжи, че да можеш да разчиташ някому и да си позволяваш да му казваш истината, е нещо, чиято ценност трудно може да се преувеличи. Макар да ръководя голям отдел за подготовка и сключване на договори, където работи екип с единствената задача да уточнява и най-дребните подробности в дадено споразумение, винаги съм се гордял с това, че оставам зад сделка, сключена с обикновено ръкостискане.