Стюарт Уудс - Нещо гнило в Ел Ей

Събуди го телефонът. Часовникът на нощното шкафче показваше, че е два и половина следобед. Сграбчи слушалката.

— Стоун, обажда се Ванс. Надявам се пътуването да е минало добре.

— Да, Ванс, благодаря ти.

— Доволен ли си от настаняването?

— Повече от това… отново благодаря.

— Няма за какво. Защо не си починеш днес следобед, а довечера ще хапнем заедно?

— Става.

— Ще дойда да те взема на входа в седем, това устройва ли те?

— Прекрасно, Ванс. И… благодаря за колата.

— Хубава е, нали?

— Страхотна.

— Използвай я както искаш, докато си тук. Хайде, ще се видим в седем. Довиждане.

— Довиждане. — Стоун остави слушалката и разтърси глава, за да се разсъни. Възможно ли бе да страда от разликата във времето, когато ставаше дума само за някакви си три часа? Сигурно. Трябваше да направи нещо, за да се събуди. Обади се на рецепцията и попита дали могат да му намерят плувки.

Петнайсет минути по-късно вече седеше на маса до басейна. Беше си поръчал сандвич и „Хайнекен“. Може би половината от шезлонгите бяха заети. Виждаха се поне дузина невероятни жени. Развърза колана на хавлията си, скочи в басейна, преплува няколко дължини и се върна на масата. След малко донесоха сандвича му и той го изяде с апетит. Намери свободен шезлонг, легна в него и заспа под следобедното слънце.

Беше шест часа, когато се събуди. Чувстваше се освежен. Реши, че се е адаптирал към разликата във времето. Върна се в апартамента си, взе душ и се облече в ефирно лек блейзър и сиви спортни панталони. Поколеба се за миг, после си сложи плетена вратовръзка.

Стоеше под входния навес на хотела, когато точно в седем тъмнозелено „Бентли“ отби и спря пред него. Момчето, отговарящо за паркирането, изтича да заобиколи колата и отвори вратата на шофьора.

— Добър вечер, м-р Колдър — каза той.

— Благодаря, Джери, но идвам само да взема приятел — отговори Ванс Колдър.

Появи се друг, който отвори вратата пред Стоун. Той влезе и прие топлото ръкостискане на своя домакин.

— Бил ли си някога в „Спейго“? — без церемонии попита Колдър.

— Не.

— Ами, тогава да отидем там.

— Звучи добре. Обади ли се Арингтън?

— Не… ще говорим за това, докато вечеряме. — Колдър излезе от паркинга и се включи в движението по Стоун Каньон.

Стоун се облегна на седалката. Пътуваха в „Бентли“ за „Спейго“ и му шофираше кинозвезда. Ами, харесваше му, дявол да го вземе!

Ванс Колдър умело водеше бентлито по Сънсет Булевард и безгрижно разговаряше за времето в Калифорния и летенето със самолета на студиото. В един момент зави наляво, тръгна нагоре по стръмен хълм и след малко зави надясно в паркинг. Още преди колата да спре, ги заобиколиха фоторепортери.

Колдър се представи добре.

— Добър вечер, момчета — поздрави той групата общо. Усмихваше се и махаше с ръка.

Стоун го следваше и се възхищаваше на жизнеността му при създалите се обстоятелства. После вратите зад гърба им се затвориха и фоторепортерите останаха отвън. Стоун забеляза, че след него са влезли и двама здраво скроени младежи.

Колдър бе поздравен от всички жени на рецепцията, които не дариха Стоун дори с поглед. Ескортираха ги до ъглова масичка при прозореца. По пътя Стоун се чувстваше, както се бе чувствал понякога в компанията на изключително красиви жени — всички в ресторанта го игнорираха, вперили поглед единствено във Ванс Колдър.

Спряха на няколко маси, за да може Ванс да каже „здрасти“ на няколко души: Били Уайлдър, Тони Къртис и Милтън Бърл. Стоун се здрависа с тях, удивлявайки се на младежкия вид на Уайлдър, на възрастта на Къртис и на факта, че Бърл изобщо е жив. Накрая седнаха на местата си: Стоун в позицията на стрелеца — с поглед към вътрешността на салона, а Ванс — с гръб към посетителите.

— Надявам се не възразяваш на мястото си — каза Колдър и с махване във въздуха разгъна салфетката си, — но идеята е гърбът ми да обезсърчи досадниците.

— Няма нищо — отговори Стоун. — Сега разбирам каква жертва е за теб да излезеш така сред хората. — Стоун забеляза, че двамата мъже, които се бяха движили един до друг, докато ги следваха в ресторанта, сега се бяха разделили: единият седеше на бара, другият бе седнал на маса.

— Човек се научава да се държи — каза Колдър, разглеждайки менюто. — Славата е меч с две остриета — носи ти някои неща, като например безпроблемното резервиране на тази маса, но си има цена — като фотографите, да речем. Между другото, не си поръчвай ордьовър — за това ще се погрижат.