Стюарт Уудс - Нещо гнило в Ел Ей

Беше го изоставила заради друг мъж и не бяха говорили от месеци, беше бременна — или поне така бе казала — може би с дете от него, но не бе сметнала за необходимо да го информира, беше решила — така изглеждаше — да напусне мъжа си, вероятно заради любовник, и би било напълно разбираемо при тези обстоятелства да не изгаря от желание да се среща точно с него. Струваше му се адски неприлично да се приближи до нея така, без предупреждение.

Дилемата му изведнъж намери решение. Видя я да става, да закопчава на гърба си горнището на банските и да слиза от горната палуба. За нещастие направи всичко това с гръб към него. Дали се готвеше да тръгне от яхтата, или само щеше да слезе долу, примерно, за да обядва? Почака и този път търпението му бе възнаградено — момичето се появи на кея, вървейки към него.

Зави покрай магазина и когато Стоун излезе от другата му врата, видя я да влиза в закусвалнята отзад. Ускори крачка и стигна до вратата на заведението точно когато тя сядаше на дългата маса за обядващи. Уви, отново с гръб към него! Само едно можеше да направи: влезе, избра столче през две места от нейното и я погледна в огледалото пред тях.

Тя свали очилата си и погледите им се срещнаха.

Стоун реагира, сякаш някой се бе опитал да му бръкне в очите. Момичето и Арингтън бяха с еднакъв ръст, телосложение и коса, но с това приликата свършваше.

Тя забеляза реакцията му.

— Толкова ли е ужасна гледката?

— Извинете — каза той и разтри очи, — сигурно ми е влязла мигла в окото. Но мога да кажа, че определено е приятно човек да спре поглед върху вас. — Тя леко се усмихна и се съсредоточи в менюто. — Бихте ли ми препоръчали нещо? — помоли той. — Тук съм отскоро.

— Чийзбургерът с бекон е страхотен, ако можете да си позволите холестерола.

— Звучи съблазнително — каза той, пое дълбоко дъх и се опита да каже следващото изречение небрежно: — Защо не си поръчаме нещо от сепарето?

Тя го изгледа оценяващо и очевидно заключението беше в негова полза.

— Може, ако вие черпите — каза момичето, скочи от столчето и се отправи към свободното сепаре до прозореца.

— Казвам се Джим Смитуик — представи се той и протегна ръка.

— Барбара Тиърни — пое ръката му тя.

Появи се сервитьорка и двамата си поръчаха чийзбургери с бекон и бира.

— Казахте, че сте отскоро тук?

— Точно така.

— Откъде по-точно?

— Ню Йорк.

— И какво ви доведе в Ел Ей?

— Идвах няколко пъти в командировки, обстановката ми хареса и взех решение да се преместя за по-дълго. Избирам място.

— С какво се занимавате?

— Адвокат съм… всъщност бях. Сега съм инвеститор. — Реши, че това ще създаде в нея желаното впечатление. — А вие?

— Аз съм актриса. Пристигнах тук преди няколко месеца от Чикаго.

— За да щурмувате Холивуд?

— Може да се каже. Какво място търсиш, Джек?

— Още не съм решил. Чух, че Марина Дел Рей е добър квартал, а и аз обичам яхтите.

— Тогава защо не си купиш яхта и не живееш на нея?

— Хм… това е идея. Ти на яхта ли живееш?

— За момента. Тя е на приятел.

— Бих желал да я разгледам.

— Приятелят ми не обича да водя чужди хора на борда.

— Разбирам.

— Наистина ли?

— Може би не.

— Сигурна съм, че разбираш.

— Добре, разбирам.

Донесоха чийзбургерите им и те се заловиха с тях, без да разговарят.

Стоун не знаеше какво да мисли. Беше ли Барбара Тиърни момичето, което кара колата на Арингтън? Или беше просто момиче, което живее на яхтата на негов приятел?

Барбара довърши чийзбургера и доизпи бирата си.

— Приятелят ми не е в града — съобщи му тя.

Стоун последва Барбара Тиърни по кея и понтоните до „Палома“. Качиха се и той се озова на изключително добре обзаведена моторна яхта, съвсем нова при това, и съдейки по средствата за управление на мостика, доста добре екипирана.

— Кой е собственикът? — попита той, оглеждайки се.

— Приятелят ми.

— И кой е той?

— Не обича името му да се размахва — хладнокръвно отговори тя. — Женен е.

— Аха. Тогава ще имам по-малко скрупули по отношение на него.

— Виж — запъна се тя, — бих ти предложила нещо за пиене, но се чувствам много неспокойна с чужд човек на борда. Приятелят ми има навика да идва и да си тръгва по най-необичайни часове и човек никога не знае…

— Ясно, схванах. Какво ще кажеш тогава да вечеряме заедно?

— О, това ми харесва повече — успокои се тя. — Къде си отседнал?

— В „Бел Еър“ — излъга я той.

— Чувам, че хотелът е добър, защо не вечеряме направо там?