Стюарт Уудс - Нещо гнило в Ел Ей

— Съжалявам, просто ми се налага — извини се той. — Какво ти каза Ванс в петък?

— Съвсем малко, което беше необичайно — отговори тя. — Дойде късно сутринта, затвори се в офиса си и ми каза да не го свързвам с никого.

— Кой се обажда?

— Лу Регенстайн, но не и другите двама. Мисля, че това те интересуваше.

— Остана ли Ванс целия ден?

— Тръгна си в късния следобед. Обядва в офиса. Много нетипично за него. Нормално обядва с някой приятел, често с Лу, и по правило е зареден с позитивна енергия след завършването на снимки. Но в петък беше друг човек.

— Виждала ли си го такъв преди?

— Не. Явно нещо го безпокои, а никога преди нищо не го е безпокояло. Ванс е по природа ведра душа.

— Показа ли с нещо каква е причината?

— Не, нали ти казах, той почти не ми проговори целия ден.

— Трябва да е заради Арингтън.

— Може би.

— Моят приятел, полицаят Рик Грант, допуска, че тя може да има любовна връзка с друг. Смяташ ли това за възможно?

— Защо не. Винаги ме е изненадвало, че женените хора избягват любовните връзки.

Докато се носеха по междущатска магистрала 10, Стоун се замисли за момента, в който бе видял за първи път сребристия линкълн зад тях. Не беше сигурен кога точно бе станало това. Останалата част от пътя изминаха в мълчание. Стоун остави Бети пред дома й, но не преди да обиколи веднъж квартала, за да се увери, че никой не ги следи. После се прибра в хотела.

Влезе в апартамента и го обзе чувството, че някой е бил там — не камериерката, а някой друг. Разходи се из стаите бавно, готов на всичко, после прегледа личните си вещи, за да види дали някой не е ровил из тях. Всичко беше подредено и оставено така, както остава след минаване на хотелската камериерка, но имаше една аномалия. На бара стоеше чаша, която той не беше оставял там. Взе я, хвана я с два пръста при основата и я повдигна срещу светлината. Там се забелязваха нечии отпечатъци и нямаше начин да са неговите.

На следващата сутрин Стоун спа до късно. Когато най-сетне се събуди, облече се, отиде в кухнята, намери пластмасовата торбичка за боклук под барплота, сложи чашата в нея и излезе. Обади се от колата на Рик Грант.

— Рик, Стоун е. Може ли да се срещнем някъде за половин минута? Имам нещо за теб.

— Къде си?

— В Западен Холивуд.

— Можеш ли да намериш Централното управление на полицията на картата? — и той му даде адреса.

— Намерих го.

— От другата страна на улицата има кафе. Ще се видим пред него след двайсет минути.

Стоун намери заведението и Грант се приближи до колата му.

— Какво има?

Стоун му подаде пластмасовата торбичка.

— Тук вътре има чаша от апартамента ми в хотела с нечии отпечатъци на нея. Можеш ли да провериш дали ги няма в базата данни?

— Няма проблем.

— Обади ми се на клетъчния — каза Стоун, махна с ръка и потегли.

Съществуваше само едно място, където имаше шанс да види Арингтън, така че подкара колата право за Марина Дел Рей. Паркира, отиде в магазина за морски аксесоари, купи си обувки за яхта, леко яке, мека шапка и слънчеви очила, взе бинокъла от колата и тръгна на разходка. Дегизировката му не беше нищо особено, но реши, че дори така ще изглежда по-малко подозрително, отколкото в делови костюм.

Тръгна по кея, най-близко до мястото, където бе заварил колата на Арингтън, и започна методично да обхожда всеки понтон, всяка стоянка за акостиране, разглеждайки внимателно плоскодънки, лодки, моторници и яхти. Вежливо поздравяваше хората, които се заглеждаха в него. Това продължи около два часа, след което той си наля студена напитка от автомат и реши, че е абсурдна надеждата му да огледа цялата акватория.

Изморен, макар едва да бе започнал, той начерта мислено маршрут, който трябваше да го върне на паркинга, като мине покрай още лодки. Почти се бе върнал в изходна позиция, когато замръзна на място. Тя беше на палубата на моторна яхта с дължина около дванайсет метра. Печеше се на слънце и я забеляза само защото в този момент бе решила да се обърне и бе прихванала развързаното горнище на банските си с една ръка. Беше извърната настрани от него, така че не можеше да види лицето й, но начинът, по който отметна падналата връз рамото й коса, му беше добре познат. И все пак не можеше да бъде сигурен, защото тя отново легна на палубата и стана невидима за него.

Първият му импулс беше веднага да се качи на борда и да я погледне лице в лице, но помисли и се отказа. Погледна кърмата на яхтата и видя там името й „Палома“ и пристанището, където бе регистрирана — Авалон. Доколкото помнеше, то се намираше на остров Каталина. Ако се задържеше на едно място още малко, щеше да събуди нечие подозрение, така че се върна на брега при паркинга. Настроението му рязко се бе повдигнало, макар че като погледна назад, установи, че момичето почти изцяло е скрито зад бордовата ограда на горната палуба. Взе бинокъла, върна се при машината за сладолед и се качи на нея. Чувстваше се като завърнал се в родното гнездо. Огледа общо марината, сякаш търсеше нещо конкретно, задържа за миг върху „Палома“ и фокусира върху момичето. Виждаше само голяма част от голия й гръб, която му се струваше болезнено позната. Скочи на земята и се върна при колата. Размисли и прецени, че разполага с три възможности: можеше да я изчака да слезе от палубата, за да я разгледа по-добре, можеше да я изчака в колата, докато тръгне да си ходи, и най-сетне, можеше да отиде и да я погледне очи в очи. Първите две възможности не бяха особено привлекателни: още като полицай бе мразил да дебне хората в засада, а след като се уволни, бе започнал да плаща на други да го правят. Третата възможност определено го безпокоеше. Ако момичето не се окажеше Арингтън, можеха спокойно да го арестуват, в случай че тя се развикаше. От друга страна, ако беше Арингтън, какво щеше да й каже?