Стюарт Уудс - Нещо гнило в Ел Ей

— Бих ли могъл да помогна с нещо оттук?

— Не мога да се сетя. Рик обаче се оказа много полезен.

— Радвам се да го чуя. Обади ми се, ако нещо се размирише.

— Стига да не е тялото ми.

— Да! Добре, ще се видим. — И Дино затвори.

Стоун изчака още около час, наблюдавайки колата. Доскуча му, слезе, огледа се и се приближи до нея. Гюрукът беше вдигнат и колата беше заключена. На дясната седалка се виждаха още няколко кибритчета от заведението на Илейн. Опита багажника — и той беше заключен. Върна се при своята кола. Мина още един час, и почувства, че трябва да отскочи до тоалетна. Повъртя се неуверено, после влезе в магазина.

— Извинете, мога ли да ползвам тоалетната?

— Разбира се — каза момичето зад щанда. — Надолу по коридора, втората врата отляво.

Стоун погледна колата отвън, после по дължината на коридора.

— Ще ми направите ли още една услуга, моля?

— Кажете?

— Бихте ли държали под око белия мерцедес кабриолет отвън, ето там? — и той посочи.

— Няма проблем.

Той бързо отиде до тоалетната, облекчи се и се върна. Мерцедесът го нямаше.

— Няма го — констатира Стоун и погледна момичето.

— Да, една жена се качи в колата и току-що потегли.

— Дявол да го вземе — прошепна той на себе си.

— Моля? — обиди се момичето. — А вие какво очаквахте от мен, да прострелям гумите му, или нещо друго?

— Извинете, благодаря ви за помощта. О, как изглеждаше жената?

— Висока, тъмнокоса, по долнище на бански костюм, наметнала мъжка риза.

— Благодаря. — Стоун изтича на паркинга и се огледа в двете посоки. Колата я нямаше. Върна се на бегом при своята кола, пресече на скорост паркинга до улицата и отново се огледа. Много коли, никакъв бял мерцедес. И никаква следа от Арингтън.

Удари с ръце волана, повтори и изруга. Нищо не можеше да направи.

Стоун намери гръцкия ресторант на Мелроуз, настаниха го на добра маса и си поръча за пиене. Наложи се да изчака половин час преди да се появи Рик Грант.

— Извинявай за закъснението — каза Грант, седна на стола и веднага си поръча скоч. — Появи се един досадник и заседна в офиса ми точно когато се бях надигнал да тръгвам.

— Няма нищо, поне можах да помисля… не че измислих нещо.

— Какво стана с колата на Арингтън?

— Твоите момчета свършиха голяма работа — бяха още там, когато пристигнах. Марина Дел Рей е голямо място — гъмжи от хора. Стоях и чаках около колата два часа и в секундата, когато отидох в тоалетната, тя дошла и заминала.

— Момичето ли е карало?

— Да, видели са я.

— А дали не са те видели и теб, докато си се въртял наоколо?

— През по-голямата част от времето бях в моята кола. Но когато отидох там, малко се повъртях наистина.

— Възможно ли е някой да те е познал?

— Ами да, аз дори се качих върху автомат за сладолед и наблюдавах отгоре с бинокъл може би поне… пет минути. Едва ли е било възможно да не ме забележат.

— Ако някой те е видял, тогава нищо чудно тя да е изчакала да се отдалечиш, макар и за малко, и тогава да е избягала с колата.

— Не мисля, че Арингтън ме избягва — отговори Стоун. — В края на краищата тя сама ми телефонира на два пъти.

— Така е. Добре, бил ли е някой с нея, когато е заминала?

— Не, а още по-странното е, че е била по бански с наметната мъжка риза.

— Изглежда, се е пекла на нечия яхта и е решила да си върви.

— Да, и двата пъти е била сама в колата, така че съм длъжен да приема, че е могла да отиде където си поиска, включително да се върне в дома на Колдър.

— Не изглежда като че ли някой я насилва да прави едно или друго.

Стоун въздъхна.

— Има различни видове насилие.

— Да поръчваме — и Грант му подаде менюто.

— Ти поръчай за мен, аз просто не мога да се съсредоточа…

Грант поръча и не след дълго Стоун се наслаждаваше на плато от пастети и мусака. Виното беше кипърско.

— По-добре ли си сега? — погледна го Грант.

— Да, по-добре съм. Мисля, че изпаднах в депресия.

— Съвсем основателно. Изправен си пред истинска мистерия.

Стоун се огледа — ресторантът беше пълен наполовина, но беше необичайно тихо.

— Имаш ли нещо против да се обадя по телефона? — и той извади апаратчето от джоба си.

— Давай.

— Колдър ме е търсил в Ню Йорк — мисли, че съм се върнал там. — Той набра номера в „Бел Еър“.

— Добър вечер, резиденцията на м-р Колдър. — Беше икономът филипинец.

— Добър вечер, обажда се Стоун Барингтън. Търсил ме е м-р Колдър.

— О, да, м-р Барингтън, моля, задръжте така!