Стюарт Уудс - Нещо гнило в Ел Ей

— Окей.

— Всъщност, защо не разкажеш сама това на Ванс при първа възможност — не оставяй да го чуе от друг. В края на краищата, няма никаква причина да не излезеш с мен, нали така?

— Предполагам, че няма. Но ти защо не си заминал за Ню Йорк, както съм сметнала, че си направил? Трябва да мога да обясня.

— Кажи, че съм имал някаква лична причина… някакъв делови проблем, за който е трябвало да се погрижа, и спомени, че съм казал, че заминавам днес.

— Ами ако той те потърси в Ню Йорк и не те намери там?

— Вината няма да е твоя. Мисля, че е най-добре днес да се пренеса в хотел — няма да изглежда добре, ако ме засекат да влизам и излизам оттук, особено след като вече са ни видели заедно. Можеш ли да ми препоръчаш някое тихо местенце?

— Има един хотел в Западен Холивуд, казва се „Льо Парк“ — хотел с апартаменти. Студиото настанява там гостуващи сценаристи. Нито Ванс, нито някой от приятелите му някога са стъпвали там. — Тя намери адреса в указателя и му го написа.

— Ако ме потърсиш там, знай, че ще се регистрирам под името Джек Смит.

— Защо точно Джек Смит?

— Рик Грант — приятелят ми, полицаят, ми го подсказа.

— Окей. Ще те намеря ли довечера?

— Нека пропуснем една нощ. Да проверим дали някой не те следи на отиване или на връщане от работа. Ако хоризонтът е чист, ще се видим утре и за уикенда.

— Окей, сладур. Задръж ключа за дома ми, може да ти се наложи някъде да се скриеш.

— Ще го задържа.

Тя го целуна страстно и тръгна.

Стоун стана, извади дрехите си за деня, прибра в багажа си всичко останало, избръсна се и взе душ. Точно бе спрял водата и излизаше от банята, когато чу входната врата да се отваря и някой да влиза. Не някой, а повече от един, при това мъже. Чуваше гласовете им. Едно е да те преследват по добре осветените улици на града, помисли си той, и съвсем друго да те спипат сам в тази къща. Започна бързо да събира дрехите си.

Стоун бързо навлече отделените дрехи, подреди леглото да изглежда сякаш в него е спал само един човек и сграбчи пътните си чанти. Надникна през прозореца, но се намираше на втория етаж и скачането изглеждаше невъзможно. Гласовете долу бяха станали по-ясни и идваха от кабинета на Бети.

Без да пуска чантите, погледна към коридора — на няколко метра от него се виждаше сгъваема по средата врата. Изтича на пръсти до нея, остави багажа на пода и много бавно я отвори. Вътре имаше пералня и сушилка, които заемаха по-голямата част от сервизното помещение. Внимавайки да не вдигне никакъв шум, той сложи чантите си върху пералнята, седна върху сушилката и все така предпазливо затвори отвътре вратата. Ако се съдеше по стъпките, мъжете вече се качваха по стълбите. Огледа се и в слабата светлина, процеждаща се през наклонените ребра на вратата, видя ютия. Вдигна я, подпря я на рамо и зачака да го открият. Поне единият щеше да си отиде с „изгладено“ лице, закле се той.

— Абсолютно не ми пука — каза единият, докато изминаваше разстоянието от стълбите до спалнята.

— Ама какво търсим?

— Барингтън.

— Нали снощи, като го изгубихме, не е дошъл тук — колата му никаква я няма.

— Добре де, тогава търсим нещо, което може да ни подскаже къде, по дяволите, е отишъл. Они беше бесен тази сутрин, когато говорих с него.

— О… добре.

Влязоха в спалнята и гласовете им станаха по-глухи. След няколко минути отново излязоха и пак можеше да ги чува добре.

— Какво има там?

— Ще погледна. — Гласът се приближаваше.

През вратата мина сянка и Стоун вдигна ютията.

— Още две спални, които, изглежда, никога не са били ползвани. — Сянката мина повторно, този път в другата посока. — Сега какво?

— Да пообиколим и да потърсим колата му.

— Я остави, той отдавна се е изпарил.

— Ще го кажеш ли на Они?

— Добре де, добре…

Стъпките се отдалечиха надолу по стълбите.

Стоун остави ютията на полицата и внимателно отвори сгъваемата врата. Скочи на пода от сушилката и отиде на пръсти до стълбите, защото изгаряше от желание да види двамата натрапници. Можеше да му бъде от полза в бъдеще. Но видя само гърбовете им, докато излизаха през вратата. Изтича надолу по стълбите и опрял гръб до стената, надникна иззад венецианските щори на предните прозорци. Този път можа да ги разгледа малко по-добре. Мъжете се качваха в сребристия линкълн. Бяха едри, загорели и доста консервативно облечени за калифорнийци. Изчака ги да потеглят, върна се горе и погледна часовника си. Реши да им даде половин час.