Стюарт Уудс - Нещо гнило в Ел Ей

— Лесно ли се отказа от мечтата?

— Ванс ме накара да седна и да го изслушам. Каза ми най-откровено, че не ме очаква бляскава кариера и когато се замислих, разбрах, че не е жесток, както изглеждаше, а просто ми казва истината. Приех работата и забравих какво съм искала.

— И не си се женила?

— Не. Мисълта някак не ме привличаше. Нали разбираш — нямаше начин да се омъжа и да запазя работата си при Ванс — той просто би побъркал от ревност всеки нормален съпруг, нямаше да издържа и месец.

Стоун се засмя.

— Мисля, че и аз съм малко ревнив.

— О, не, ти не си — погледна го тя. — Ти си същият като мен: обичаш независимостта и не отказваш възможността за добър секс. Но би бил лош съпруг.

— От къде на къде? — възмути се Стоун. — Аз ще бъда много добър съпруг!

— Хайде, Стоун, още си хлътнал по Арингтън, но се чукаш с мен. — Тя се усмихна. — Не че се оплаквам.

— Кое те кара да мислиш, че още обичам Арингтън?

— Женска интуиция.

— Нека ти кажа! Двамата с Арингтън така и не успяхме истински да се сближим. Щеше да ми бъде много по-леко, ако се бяхме скарали и Арингтън просто си бе отишла. Но има и други причини, които ме карат да… — Той спря навреме.

— Не искам да човъркам, но какви други причини има?

— Не разпитвай.

— О, няма значение. Така или иначе все ще разбера.

— Вероятно.

— Добре — каза тя, — вечерята беше чудесна. Сега ме върни у дома и се дръж похотливо с мен.

— С удоволствие — одобри идеята Стоун и направи знак за сметката.

Тръгнаха от ресторанта, който беше в жилищен район и в същия момент Стоун забеляза на половин пряка зад тях да потегля друга кола. Първоначално не се загледа, но няколко завоя по-късно тя все още беше отзад.

— Не мисля, че трябва да се прибираме направо у вас — обади се той.

— Че защо не?

— Не искам да прозвучи драматично, но мисля, че ни следят. Не поглеждай назад!

— Кой ни следи?

— Не знам, но не ми се иска да ни проследят до дома ти. — Пресякоха Санта Моника Булевард и поеха нагоре по Бевърли Драйв. — Има ли в този град такова нещо като стоянка за таксита? — попита той.

— Пред „Бевърли Хилс Хотел“, няколко преки по-нататък.

— Хубаво. Сега сложи шалчето през главата си, колкото да скриеш тази издайническа червена коса. — Тя го послуша. Пресякоха Сънсет Булевард и завиха в отбивката за хотела. — Окей, ето сега какво ще направим: те имат една кола и не могат да ни проследят и двамата, така че ще те оставя на входа на хотела, влез вътре, иди в женската тоалетна, поръчай си оттам такси и се прибери направо у дома. Мисля, че колата ще се залепи за мен — ще се опитам да се откъсна и ще дойда по-късно.

— Както кажеш — съгласи се тя и в този момент спряха на входа на хотела. — Слизам! — Тя скочи от колата и изтича вътре.

Стоун продължи без забавяне, излезе от алеята, включи се в движението по Сънсет и колата се залепи за него. Зърна я по-подробно за миг, когато минаваше под стълб на уличното осветление: беше „Линкълн“, градски модел. След това се залови със задачата да се отърве от досадниците.

Вече беше късно и движението по Сънсет бе слабо. Стоун подкара бързо по извиващия се нагоре-надолу по хълмовете булевард. Когато излезе на магистралата, свърна на юг към Пасифика — линкълнът се държеше на дискретно разстояние зад него. Стоун зави по магистралата Санта Моника и излезе обратно на Булевард Санта Моника, поемайки надолу към плажа. Зави наляво, направи справка с картата и видя, че пътува в посока на Венис. Линкълнът се бе приближил на разстояние колкото пет-шест дължини на коли, и това го тревожеше. Преследвачите му, изглежда, вече не се интересуваха дали ги е забелязал, или не.

Намираше се на широка улица, по която почти нямаше движение и започна истински да се ядосва, така че реши да направи нещо, на което го бяха учили в полицейската школа за шофиране. Провери още веднъж в огледалото за обратно виждане, увери се, че са сами, натисна внезапно аварийната спирачка, блокира задните колела и завъртя рязко волана наляво. Колата се завъртя на сто и осемдесет градуса, той освободи спирачката и тристате конски сили го изстреляха в обратна посока.

Линкълнът се понесе край него и двамата мъже на предната седалка едновременно вдигнаха ръце, за да скрият лицата си, сякаш бяха свикнали да живеят в анонимност. Няколко секунди по-късно Стоун отново погледна в огледалцето — линкълнът беше зад него! Кой знае защо шофьорът не правеше опит да го засече или поне да скъси разстоянието между двете коли.