Стюарт Уудс - Нещо гнило в Ел Ей

Десет минути по-късно, изгарящ от нетърпение, свали багажа си в антрето, подаде предпазливо глава през вратата и огледа обстановката навън — линкълнът не се виждаше никакъв. Помисли дали не беше по-добре да мине през задния двор и да потърси път между къщите, но така само щеше да събуди нечие подозрение и щяха да го арестуват. Затова излезе спокойно навън и с делова походка се отправи към Уилшър Булевард. Стигна до „Бевърли Уилшър Хотел“, влезе спокойно през парадния вход, слезе с асансьора в гаража, доплати за паркинга и изкара колата на улицата. Без да бърза, се върна в дома на Бети, паркира колата, влезе, взе багажа си, натовари го и потегли.

Не след дълго беше отново в офиса на компанията за наемане на коли в Бевърли Хилс.

— Здрасти — каза той приветливо на младежа зад бюрото. — Връщам мерцедеса, искам друга кола.

— Има ли му нещо на мерцедеса?

— Не, просто искам нещо не така набиващо се на очи.

— В Бевърли Хилс няма нищо по-малко набиващо се на очи от SL500.

— Разбирам, но мога ли да получа един добър седан?

— Я да видим — въздъхна младежът и тръгна пред него по редицата блестящи автомобили.

— Тази — спря го Стоун и посочи. Беше мерцедес седан, Е-класа, металически зелен, добър неутрален цвят.

— Е430? Велика кола — има двигател с осем цилиндъра.

— Устройва ме напълно.

Подписа новия договор, прехвърли багажа си в новата кола и когато затваряше капака, видя името на агенцията редом с регистрационния номер на колата. Извади стодоларова банкнота от пачката и отново отиде при бюрото.

— Има вероятност някой да намине и да ви попита за мен — започна той, подбутвайки банкнотата по бюрото. — Ако се случи, ще ви бъда благодарен да им кажете, че съм върнал тази сутрин колата и съм помолил да ме откарате до летището.

— Разбира се — увери го младежът и прибра банкнотата в джоба си. — Коя авиокомпания?

— Коя лети до Ню Йорк?

— „Юнайтед“ — те имат полет горе-долу сега.

— Значи кажете им, че съм взел този полет. Окей?

— Абсолютно. Кога ще върнете седана?

— След няколко дни.

— А къде сте отседнал?

— При приятели.

— Както кажете, м-р Барингтън, наслаждавайте се на колата.

Стоун разгледа картата и пое към „Льо Парк“ — хотела, който Бети му беше препоръчала. На рецепцията поиска апартамент.

— За колко време, сър?

— Три-четири дни, а може и по-дълго.

— Става. Името ви?

— Джек Смит.

— Мога ли да получа кредитната ви карта, сър?

— Какво ще кажете, ако оставя гаранция в налични?

— Чудесно, сър — хиляда и петстотин ще бъдат достатъчни.

Стоун преброи парите в банкноти от по сто долара.

Администраторът позвъни на пиколото и след малко Стоун вече беше в удобен апартамент, към който имаше дори кухненски бокс. Не бе от класата на „Бел Еър“, но и не беше никак лош. Разопакова багажа си и позвъни в полицейското управление.

— Лейтенант Грант — чу се гласът на Рик.

— Джек Смит — представи се Стоун.

— Здрасти, Джек, какво мога да направя за теб?

— Нуждая се от служебните, домашните адреси и телефонните номера на Лу Регенстайн, Дейвид Стърмак и Онофрио Иполито.

— Мога ли да ти позвъня?

— Да, аз съм в хотел, който се нарича „Льо Парк“, в Западен Холивуд, регистриран съм под незабравимото име Джек Смит, но запази тази информация само за себе си. — Той му даде адреса и телефонния номер.

— Добре, знам мястото. Ще ти звънна след няколко минути.

— Благодаря.

Стоун остави слушалката и разрови из кухничката, търсейки нещо за ядене. Намери кроасани и портокалов сок, направи си кафе. Телефонът иззвъня.

— Джек?

— Давай, Рик.

— Обаждам се от автомат. Започваме: Регенстайн работи в „Центурион Студиос“, Иполито е в административната сграда, където се помещава и главният офис на „Сейф Харбър“, а Стърмак има офис в същата сграда. — Той даде на Стоун точните адреси, продиктува домашните им адреси и телефонните номера. — Домашните телефони и на тримата ги няма в указателя, така че не казвай на никого откъде ги имаш.

— Благодаря ти, Рик. Свободен ли си за вечеря? Аз черпя.

— Става.

— Някъде, където да не е толкова холивудско.

Грант му даде името на гръцки ресторант на Мелроуз.

— Добър е, но не е любимо място на хората от кинобизнеса.

— Прекрасно. В осем?

— Нека е седем.

— Ще се видим, значи, в седем.

След това Стоун се обади на секретарката си в Ню Йорк.

— Здрасти, Алма, как вървят нещата?

— Не е зле. — Тя му предаде няколко телефонни обаждания.