Стюарт Уудс - Нещо гнило в Ел Ей

Стиснаха си ръцете и Стоун излезе. Не разбираше много от банкерство, но докато пресичаше улицата, заобикаляйки носещите се по платното коли, мислеше си, че „Сейф Харбър“ явно се развива на скокове. Питаше се какво стои зад този растеж.

Когато най-сетне седна зад волана на колата, отвори годишния отчет и го прегледа. Спря на списъка на банковата управа. Иполито наистина беше председател, а Лу Регенстайн и Дейвид Стърмак бяха включени като директори. Клетъчният му телефон иззвъня.

Изрови малкия „Моторола“ от вътрешния си джоб и го отвори.

— Стоун Барингтън.

— Рик Грант е. Имам доклад за колата на Арингтън.

— Това се казва бързина. Къде е засечена?

— Отдалечавала се е от „Спейго Бевърли Хилс“ преди по-малко от десет минути.

— Господи! — ахна Стоун. Затвори телефона, изскочи от колата и изтича при момчето, което обслужваше паркинга. — Тръгна ли оттук преди малко бял мерцедес SL600?

— Да, сър — отговори младежът, — само преди минутка.

— Можеш ли да ми опишеш шофьора?

— Разбира се: висока, тъмнокоса, около трийсетте… страхотна жена.

— Забеляза ли накъде тръгна?

— Зави на ъгъла наляво, към Родео Драйв.

— Благодаря — каза Стоун и скочи обратно в колата. Натисна педала, направи ляв завой, пресичайки две ленти и без да обръща внимание на възмутените клаксони зад себе си. Една пряка напред светофарът превключваше на зелено и той видя белия мерцедес да завива надясно по Родео Драйв.

Лявото му ухо улови вой на сирена и след секунда пред него спря моторизиран полицай с включени сигнални светлини. Полицаят слезе и без да бърза, се отправи към него. Стоун бръкна за шофьорската си книжка.

— Добър ден — учтиво поздрави полицаят и извади кочана с квитанциите. — Много бързаме, а? Книжката и регистрацията на колата, моля.

Стоун отвори кожен калъф и му показа полицейската си значка.

Полицаят взе калъфа и внимателно прочете документа за самоличност.

— Напуснал, значи? Малко млад ми се виждате за пенсиониране.

— Куршум в коляното свърши работата.

— Е, това се казва късмет — жив, млад и с добра пенсия, предполагам, а? Я да видим сега шофьорската книжка и регистрацията на колата.

— Вижте, трябва да настигна дамата в белия мерцедес SL600, която току-що зави по Родео Драйв.

— Вижте, а-а… — Той погледна калъфа със значката. — Е, детектив Барингтън. Случайно да сте гледали видеозаписа с Родни Кинг?

Стоун въздъхна.

— Двеста-триста пъти.

— Аха… значи чух, че м-р Кинг, също като вас, се е забавил при изпълнение на поканата да покаже шофьорската си книжка и документите за регистрация на колата.

Стоун извади книжката си и бръкна в страничния джоб на колата за договора за наемане.

— Добре, добре — примирително каза той, подавайки документите.

Полицаят погледна книжката.

— Много красива снимка, детектив Барингтън — одобри той.

— Вижте, напишете ми глобата и ме пуснете да си вървя.

— О-о, наета кола — престорено се изненада полицаят, четейки подробно договора. — Е, отчитайки, че сте свой човек и така нататък, този път ще ви се размине само с, как да се изразя, предупреждение. Ето го и предупреждението: тук не е Ню Йорк и ние гледаме с лошо око на левите завои, направени на висока скорост.

— Благодаря, в Ню Йорк средната скорост е четири мили в час и левият завой на практика е невъзможен.

Полицаят съчувствено се усмихна.

— Е, тук ще трябва да карате малко по-бързо, защото искаме все пак да има движение, макар и не толкова бързо, колкото опитахте, окей?

— Окей и благодаря — въздъхна Стоун.

— Приятен ден — отговори полицаят. Качи се на мотоциклета си, потегли и спря веднага, защото светофарът току-що беше светнал на червено.

Нямаше начин Стоун да направи нарушение пред погледа му, така че остана да седи, барабанейки нетърпеливо с пръсти по волана. Когато най-сетне зави по Родео Драйв, от мерцедеса вече нямаше и следа. Петнайсетминутното търсене по съседните улици не доведе до нищо. Разстроен, Стоун се върна в дома на Бети.

Събуди го нежно плъзгащ се по бузата му пръст. Опита се да стане, но ръка върху гърдите му го натисна обратно. Примигна и погледна лицето над себе си.

— Не ставай, харесвам те в хоризонтално положение — каза Бети.

— О, здравей. Заспал съм.

— Чакал си с нетърпение да се върна, явно.

— Колко е часът?

— Малко след осем. Да разбирам ли, че тази вечер няма да ми сготвиш нищо?

— Защо не излезем? Резервирай някъде маса.