Стюарт Уудс - Нещо гнило в Ел Ей

— Окей, къде мога да те намеря?

— Опитай на клетъчния ми телефон, защото ще съм в движение.

— Ще бъде следобеда — мое време.

— Чудесно.

Следващото обаждане беше на секретарката му в Ню Йорк — искаше да провери дали няма нещо неотложно за него. Излезе за обяд с малко време в резерв. Съзнаваше, че без съдействието на съпруга на изчезналата, ако никое от обажданията му не придвижеше нещата напред, трябваше да започне всичко от самото начало.

Стоун остави колата на момчето, обслужващо паркинга, и влезе в „Спейго Бевърли Хилс“. Придружиха го до маса в градината, където си поръча минерална вода. Заведението вече беше почти пълно и той забеляза няколко добре познати му от филми и от телевизията лица. В следващия момент видя към него да се приближава Рик Грант. Полицаят беше посивял и прибавил килограми, но общо взето изглеждаше както Стоун го помнеше.

— Как си, Стоун? — протегна ръка Грант.

— Не е зле, Рик, ти как си?

— Оправям се.

— В Централното ли си вече?

— Да, на лека служба като заместник на шефа на детективите.

— Административна длъжност?

— По-скоро консултантска по различните случаи. Точно в момента пиша дълъг отчет за състоянието на организираната престъпност в Ел Ей, което ми е старата специалност.

— Много интересно — каза Стоун. — Защо не поръчаме?

Поговориха на общи теми, докато донесат храната.

— Какво беше онова за допълнителното заработване? — поинтересува се накрая Грант.

— Имам нужда от човек, който се оправя в местната ситуация и който може да ми даде експертна помощ върху случай, по който работя. Съжалявам, че не си на разположение.

— Не казах такова нещо. Думите ми бяха в смисъл, че в отдела не се гледа добре, ако работиш на две места. А и нямаше начин да обсъждаме това по телефона. Я по-добре кажи за какво става дума.

— Става дума за петстотин на ден. Не съм сигурен за колко време, но говорим за кеш и в края на годината няма да попълвам данъчен образец за изплатената сума.

— Звучи доста приятно, но аз имах предвид какво искаш.

— Нуждая се от съвет, интелигентност, абсолютна дискретност и може би от едно-две показвания на полицейската значка.

— Давай по същество.

— Моя приятелка е изчезнала. Съпругът й ми се обади преди няколко дни и ме повика да дойда и да я намеря.

— Домашни истории.

— И аз така помислих в началото, но сега вече не съм сигурен.

— Какво те накара да размислиш?

— Когато пристигнах тук, всички — разбирай всички — познати на съпруга положиха невероятни усилия да ме отклонят от задачата. Накрая съпругът ми каза, че жена му се обадила, че е добре… и набързо ме натириха от града.

— Но ти си още тук.

— Не обичам, когато ме подпират отзад, Рик. Освен това дамата ми се обади на два пъти и от хотелската централа ме информираха, че го е правила от телефон в заведение на име „При Грималди“.

Грант удивено вдигна вежди.

— Знам го.

— Помислих, че може да го знаеш.

И Стоун разказа на Грант за посещението в ресторанта и намирането на кибрита в складовото помещение.

— Изглежда, дамата се е опитала да остави следа от трохи, като в приказката.

— Нали? Така-а… Не мога да продължа да ти разказвам нататък, без да спомена имената на замесените хора, значи искам да знам играеш ли.

— Кажи ми кои са и ще ти дам отговор.

— Съпругът е Ванс Колдър.

Грант остави вилицата и загубил интерес към яденето, се облегна на стола си.

— Боже господи! — прошепна той.

— Да, такива работи. Жена му и аз бяхме… близки, преди време в Ню Йорк. После тя се залови да пише материал за Ванс Колдър и свърши с женитба за него.

— И защо Ванс не ни се е обадил?

— Той е ужасен от мисълта, че таблоидите ще раздухат историята. Мисля, че поне до момента отношенията му с пресата са идеални и знам от устата му, че не би искал това да се променя.

— Но става дума за жена му, дявол да го вземе.

— Да.

Грант поклати глава.

— Не съм имал тесни контакти с хората от шоубизнеса — призна той, — но никога не съм преставал да се изумявам от тях. Те си мислят, че живеят на някаква своя планета, където казват какво и как да се прави, и нищо останало няма значение.

— От онова, което чух, горе-долу така е било през 20-те и 30-те години, когато студиата са били всемогъщи.

— Предполагам, дори допускам, че част от този дух може да се е запазил и сега, но трябва да ти кажа, че определено се дразня.

— Разбирам те напълно, но не съм си поставил задачата да сваля тези хора и приятелите им на земята — единственото, което искам, е да намеря дамата и да поговоря с нея.