Стюарт Уудс - Нещо гнило в Ел Ей

— В този град има няколко вида власт, но най-важната от всички е властта да направиш някого звезда. Следват личното влияние, богатството, красотата, сексуалният магнетизъм и накрая идва властта да кажеш някому да върви да се шиба и той да направи точно това. Ванс е един от малкото в нашия град, който притежава всички видове власт, и то с излишък. Дори хора като Дейвид Стърмак или Лу Регенстайн не притежават всичките. Филмовите звезди са егоцентрични по начин, непонятен за обикновените хора. Приятели, съпруги, деца — всички тези хора идват на второ място след Кариерата , което означава самата звезда. Звездата се възприема по този начин без сянка от свян, вина или съмнение, защото прекрасно съзнава, че всичко зависи от Кариерата: какви приятели ще има, каква подкрепа ще получи в семейството си и каква защита ще може да осигури на децата си. Следователно всяко решение се взема, след като се зададе въпросът „Доколко ще ми бъде изгодно това?“. Не говоря за импулсивните решения — говоря за всички решения! „Къде ще вечерям довечера?“ например се трансформира в „Къде трябва да бъда видян, за да може това да бъде максимално изгодно за мен?“.

— Предполагам, говориш сериозно? — попита Стоун.

— Абсолютно. И ако по този начин трябва да се вземат и по-дребните решения — относителната топлина, с която поздравяваш някого, къде да си паркираш колата, в кой точно момент да отидеш в тоалетната — можеш да си представи какво усилие се влага във вземането на голямо решение от рода на това, в кой филм да се снимаш. Първият въпрос, който всяка филмова звезда си задава, като отвори някакъв сценарий, е „Ще придвижи ли това кариерата ми напред?“.

— Това не е лишено от здрав смисъл според мен.

— Разбира се, че не е. Всичко, което придвижва кариерата напред, има смисъл. Точно поради тази причина, когато една филмова звезда получи сценарий, с нея започват да се случват най-странни неща: сцени, написани за други актьори, внезапно се пренаписват за звездата, една-единствена запомняща се дума, сложена в устата на друг актьор, се взема и се дава на звездата, хвърчат глави на продуценти и режисьори, някои второстепенни актьори получават честта да бъдат показани в едър план, други — не, целият гардероб на звездата се пренася завинаги в дома му. Между другото май и ти намаза от това отношение. — Стоун се засмя. — Започваш ли да схващаш какво искам да ти кажа?

— Мисля, че да. Ако съпругата на звездата изчезне, първата му реакция е да се разтревожи какво ще напишат по този въпрос таблоидите.

— Бързо схващаш, приятелю.

— И всяко действие, което звездата предприеме по отношение на изчезването, е премислено така, че да не му навреди по никакъв начин.

— Ти току-що защити докторат върху Холивуд, мой човек.

Стоун се събуди без лявата си ръка. Леглото беше обляно в слънчева светлина, гръдният му кош бе покрит с дълги червени косми, а лявата му ръка я нямаше. Трябваха му няколко секунди, за да разбере, че върху нея лежи Бети. Той внимателно я освободи и започна да свива и разпуска пръсти, за да възстанови кръвообращението си.

— Колко е часът? — попита тя, без да помръдва.

Стоун повдигна глава и видя, че на масичката до него има часовник.

— Шест и десет.

— О, боже, няма време да се позанимая с теб — простена тя.

— Сигурна ли си?

Бети се измъкна от леглото и прибра косата от лицето си.

— След двайсет минути трябва да пътувам към студиото!

След това се скри в банята и Стоун чу шума на душа. Остана да лежи по гръб, загледан в сенките по тавана. Чувстваше се удивително добре за прекараната нощ. Това момиче бе дяволски добро и сериозният му подход към секса все повече му допадаше. Стоун също стана от леглото, обу си гащетата, слезе в кухнята и се залови да прави кафе. Когато слезе и тя — вече облечена — той й подаде пълна чаша.

— Искаш ли да ти приготвя закуска?

— О-о-о — пое дълбоко въздух тя, — мечтата на всяко момиче, а аз трябва да ходя на работа! — Тя изля кафето си в термосна чаша. — Виж, не ме търси на никой друг номер, освен на този. — Надраска номера на листче и му го подаде. — Този номер няма да звъни навсякъде като останалите, а само на моето бюро и ако чуеш не моят глас, а нечий друг, просто затвори. Къде ще ходиш днес?

— Трябва да реша. — Той взе химикалката и друго листче. — Това е номерът на клетъчния ми телефон — минава през нюйоркска централа, но можеш да ме търсиш на него. Не е лошо да си купя номер и в Ел Ей, за да бъде по-просто.