Стюарт Уудс - Нещо гнило в Ел Ей

— Е?

— Хванаха ме в склада — кратко обясни той.

— Изпий си кафето и да се махаме оттук — напрегнато прошепна Бети.

Стоун отпи от кафето и бръкна в джоба си.

— Но намерих нещо все пак — доволно каза той и го вдигна, за да го види.

— Кибрит? Е, поздравления, спечели калифорнийската лотария!

— Защо не погледнеш откъде е?

Тя не погледна.

— Ти ми кажи.

— Това е кибрит от „При Илейн“ — каза той.

— Да се махаме оттук!

Пътуваха към „Бел Еър“ със свален гюрук и се наслаждаваха на пустинния въздух.

— „При Илейн“ е заведение в Ню Йорк, предполагам? — попита го тя.

— Точно така. Арингтън и аз прекарвахме там доста време и тя имаше навика да си взема кибритчета с шепи.

— В такъв случай да намериш подобен кибрит в „При Грималди“ е прекалено голяма случайност.

— Да, особено след като знаем, че от този ресторант се е обадила Арингтън.

— Не знаем това — възрази тя.

— Защо да не знаем?

— Ти разговаря ли с нея?

— Е… не.

— Тя казала ли е на телефонистката в хотела откъде се обажда?

— Не.

— Значи онова, което знаем, е, че някаква жена е оставила съобщение за теб и се е подписала с инициала „А“.

— Трябвало е да станеш адвокат.

— А ти трябва да бъдеш малко по-добър.

— Добре, добре…

— Познаваш ли друга жена, чието име започва с „А“ и която може да е била в „При Илейн“?

— Възможно е, но не мога да се сетя в момента. — Всъщност сещаше се за две.

— Каква храна се сервира в „При Илейн“?

— Италианска.

— Навъртат ли се там мафиоти?

— През цялото време.

— Защо тогава да не допуснем, че някой от тях е изпуснал кибрита в онзи склад?

— От теб може да стане добър адвокат, но лош детектив. Ти чувала ли си някога за онова, на което му викат „интуиция“?

— Аз съм жена.

— О, да, забравих.

Ръката й се плъзна по бедрото му.

— Предполагам, ще се наложи да освежа в паметта ти този факт — и ръката й започна да сваля ципа му.

— А, Бети, дали да не изчакаме няколко минути? — Бяха на магистралата.

— Аз съм нетърпелива жена — въздъхна тя.

— Господи! — пое си дълбоко въздух той, когато тя зарови глава в скута му.

Карам по магистралата, мислеше си той… и… — издаде звук — … се надявам ченгетата да не ни спрат. Стараеше се колкото можеше да не надвишава разрешената скорост, но му беше трудно.

Когато се добра до студиото на следващата сутрин, Стоун се чувстваше скапан. От лудориите с Бети и размишленията за събитията от предната вечер не му бе останало време да се наспи. Беше в стола за гримиране, когато се появи асистент-режисьорът.

— Добро утро, Стоун. Имам добри новини за теб — остава ти само още една сцена.

— Но аз мислех, че имам още четири снимачни дни — изненада се Стоун.

— Фризираха сценария и намалиха участието ти, така че ти остава още само една сцена — заключителната ти пледоария пред журито, а после набързо ще заснемем и реакцията ти при произнасяне на присъдата.

— Както кажете — отговори Стоун и взе сценария. Беше чел пледоарията, разбира се, но не очакваше, че ще трябва да я произнесе днес. Все пак в края на приготовленията вече усещаше, че ще се справи. Ванс не се виждаше никакъв, но понеже сцената бе само с участието на Стоун, това бе напълно естествено. Той прегледа репликите си за последен път и направиха един дубъл.

— Стоп и проявяване — нареди режисьорът. — Прекрасно беше, Стоун, сега да свършим с реакцията ти на присъдата.

Смаян от подобно развитие, Стоун седна зад масата на обвинението и се опита да изобрази на лицето си отвращение, докато съдебният пристав четеше присъдата.

— Край за Стоун — обяви режисьорът. Приближи се, стисна му ръката и му благодари за участието. — Ще ти изпратя видеолента, когато приключим. Всичко хубаво.

Стоун стана. Беше едва десет часа. Пристигна Ванс, дойде при него усмихнат и му подаде ръка.

— Чух, че си се справил блестящо — каза той и без да пуска ръката му, го дръпна встрани. — Големи новини, Арингтън се обади снощи.

— Какво ти обясни? — попита Стоун.

— Всичко е наред. Безпокояла се от реакцията ми за детето и й се приискало няколко дни да бъде сама.

— И къде е била през това време?

— При някаква приятелка в Долината.

— Значи се е върнала?

— След ден-два. Искала да помогне на приятелката си, която имала някакъв личен проблем.

— Ами… това е чудесно, Ванс. Снощи се е опитала да ми се обади, но не ме е намерила в хотела.

— Да, спомена ми за това. Притеснила се, че заради нея си бил толкова път дотук и искала да ти се извини. Изпраща ти поздрави. — Той тупна Стоун по рамото. — Е, старче, благодаря ти за всичко. Ще ти се обадим специално, когато минем през Ню Йорк. О, Бети ще те изпрати до летището. — Той отново тупна дружески Стоун по рамото и се отправи към декорите.