Стюарт Уудс - Нещо гнило в Ел Ей

Отвори вратата на апартамента си и намери на пода два малки плика със съобщения, че са го търсили. Първото беше от Бил Егерс. Обади му се веднага.

— Как е филмовата звезда?

— Гроги. Няма да повярваш колко тежка е работата на актьора.

— Да бе, знаем.

— Нещо ново?

— Направих няколко обаждания относно Онофрио Иполито.

— И какво научи?

— Реакцията беше много странна: никой не искаше да говори за него — нито добро, нито лошо.

— Какво означава това?

— Ами… всеки път, когато се обаждах на някого, отговорът беше „О…, мисля, че той е банкер“ и след това събеседникът ми заболяваше от Алцхаймер. А имай предвид, че разговарям с хора, които би следвало да знаят много неща за него, които по принцип знаят много за всекиго.

— Пазят ли го?

— По-скоро умират от страх, като чуят името му.

— Значи е трябвало да бъда по-вежлив с него на вечерята.

— Надявам се, не си излял нещо върху него.

— Абе удържах се.

— Тревожа се, Стоун. Досега не ми се беше случвало такова нещо. Обикновено с три-четири обаждания мога да науча всичко за всеки.

— Е, засега няма за какво да се безпокоим. Седях до него по време на някаква вечеря и това е всичко. Не виждам причини да се виждаме пак.

— На твое място бих се въздържал от такава среща с цената на всичко.

— Ще се постарая… благодаря ти за помощта.

Отвори втория малък плик и съобщението го накара да замръзне:

Съжалявам, че не те намерих. Ще опитам пак по-нататък, ако мога.

Стоун незабавно позвъни на операторката в хотела:

— Получих съобщение, подписано с „А“ — обясни той. — По кое време беше обаждането?

— Трябва да е указано в съобщението, м-р Барингтън — отговори търпеливо жената.

— Така ли…? А, да… преди по-малко от половин час.

— Сега ще проверя и при мен. Да, точно така.

— Не е оставила номер, предполагам?

— Не, сър, само каза, че ще опита да се обади по-късно.

— Нямате ли към вашата централа система за идентификация на обаждащия се?

— Имаме, сър, но я използваме рядко.

— Добре, много ви моля да отбележите, че за всички бъдещи съобщения на мое име искам и номера на лицето, което ме търси.

— Добре, сър, ще се съобразя с това и ще предупредя останалите смени.

— Благодаря ви.

Стоун върна слушалката на вилката. Ванс се бе оказал прав — появата на името му във вестниците бе довела до резултат. Защо не си бе у дома, когато бе позвънила? Направи си питие от минибара, намери по телевизията новини и се загледа с празен поглед, без да възприема нищо от казаното. Когато осъзна, че чашата му е празна, отиде в банята, пусна горещата вода и остана под топлата струя, давайки възможност на мускулите си да се отпуснат. Спря водата и чу телефонът да звъни. Сграбчи кърпата и изтича в спалнята, но точно когато посегна към слушалката, звъненето престана.

— По дяволите! — изкрещя той в пространството. Позвъни на операторката: — Чух да се звъни, но бях в банята. Кой беше?

— Да, м-р Барингтън, беше отново младата дама. Тя не искаше да остави номера си, но аз го взех от системата за идентификация. — Тя му продиктува номера и той си го записа. — Името, което се появи на екрана, беше „При Грималди“, според мен ресторант. Портиерът ще знае.

— Моля ви, свържете ме с портиера.

— Портиерът слуша.

— Обажда се Стоун Барингтън. Знаете ли ресторант в Ел Ей на име „При Грималди“? — и той даде телефонния номер.

— Да, сър — има такъв, мисля на Санта Моника Булевард, макар че отдавна не съм резервирал там маса за гост на хотела. Заведението е малко старомодно и не е шик — това, което се търси в момента.

— Запазете ми маса там за осем.

— Разбира се, сър. За колко души?

— А-а… за двама.

— Ще резервирам и ще ви се обадя, ако има проблем.

— Благодаря. На излизане ще мина да взема адреса.

Той остави слушалката, замисли се за момент, бръкна в джоба си, извади листче и набра номера.

— Ало?

— Бети? Стоун се обажда.

— Здрасти, точно си мислех за теб.

— Явно телепатия. Свободна ли си за вечеря?

— Разбира се.

— Къде живееш?

— В Бевърли Хилс, но не е ли по-добре да дойда при теб в „Бел Еър“?

— Става. Осем без петнайсет?

— Идеално. Ще те чакам на паркинга. Искаш ли да направя някъде резервация? Винаги мога да използвам името на Ванс.

— Не е нужно. Ще се видим в осем без петнайсет. — Той затвори и започна да се облича.

Бети седна отпред при него и го дари с влажна целувка по бузата.

— Къде отиваме?

— В едно заведение на Санта Моника. Казва се „При Грималди“.