Стюарт Уудс - Нещо гнило в Ел Ей

— Банкер е. Доколкото ми е известно — почтен.

— Странно, той повече ми се стори човек на мафията.

— Стоун, бил си полицай прекалено дълго. Не всеки с италианско име е мафиот.

— Да, знам…

— Кажи ми сега какво правиш в Ел Ей?

— О, играя във филм.

— Какво!?

— Вчера имах пробни снимки и ме одобриха. Както изглежда, сега съм изгряващата звезда на града.

— Окей, явно не искаш да ми кажеш, така че да приключваме.

— Не се шегувам, Бил — каза Стоун, но Егерс вече бе затворил.

Взе душ и си поръча закуска, но когато сервитьорът пристигна, Стоун видя на масичката за кафе в дневната оставен плик. Разпечати го и намери вътре сценарий. Е, най-сетне малко работа за вършене, каза си той.

Старателно прегледа репликите си през следващия един час и в един момент телефонът иззвъня.

— Ало?

— Стоун Барингтън?

— Да.

— Казвам се Боби Рутън и отговарям за гардероба в „Извън съда“.

— Добре, как сте.

— Пришпорен, както обикновено. Вижте, отделът ни не е готов да изработи облекло така набързо за прокурорската роля, която играете, така че трябва да намерим палиативно решение.

— Окей.

— Какви костюми и ризи носите нормално?

— Костюми на Ралф Лорън — „Пърпъл Лейбъл“, когато мога да си ги позволя. Ризи на „Търнбул енд Асър“.

— Да, имат ги в „Нейман“. Кой размер?

— Четиридесет и втори за костюма, трябва само да се оправи дължината на крачолите.

— А ризите?

— Шестнайсет, дължините на ръкавите на „Търнбул енд Асър“ са еднакви.

— Размер на обувките?

— Десет.

— Записах всичко. Ще имаме нещо за проба, когато дойдете в студиото в единайсет. Бельото си е ваша грижа, но помнете, че винаги може да ви удари трамвай, така че… не карайте майка ви да се черви после.

Стоун се засмя.

— Ще се видим в единайсет — и остави слушалката. — Господи — каза той на глас, — май вече не съм в Канзас.

Стоун пристигна в „Центурион Студиос“ и този път охраната на портала разполагаше с името му. Дадоха му пропуск за паркинга с надпис „ВИП“ и го информираха, че трябва да се яви на площадка дванайсет. Следвайки маршрута от вчерашния ден, той намери пътя до голямата сграда и паркира мерцедеса в запазеното за ВИП-ове място. На вратата за площадката го чакаше младеж на около двайсетина години.

— Стоун Барингтън?

— Това съм аз.

— Казвам се Тим Корбин и съм помощник-мениджър на продукцията. Възложено ми е да ви ориентирам, а после да ви заведа в гардеробната и гримьорната. Следвайте ме. — Момчето зави в тясна уличка между площадките, изрови от джоба си ключ и отключи вратата на средно голяма каравана. — Това е номер двайсет и едно и е ваша, докато сте в екипа.

Стоун последва Корбин вътре. Имаше дневна, спалня, кухненски бокс, тоалетна и малка стаичка с бюро, телефон и факс апарат. Хладилникът бе зареден с минерална вода, сокове и плодове.

— Много добре — неволно одобри той.

— Една категория по-високо от онова, което получават редовите актьори — отбеляза Корбин. — Да не спите с режисьора?

— Не е моят тип.

— От вас се очаква да стоите тук, когато не им трябвате. Ако не ви бъде специално наредено нещо различно, трябва да присъствате от един до шест следобед и ако нямате работа пред камерата, тук е мястото, където ще ви търсят. Имате телефон и факс с отделни линии. Между другото, ключовете са на таблото, но никога не палете, защото това е работа на транспортния отдел, а ние не искаме да нервираме момчетата, нали?

— В никакъв случай.

— Предполагам, скоро ще разберете сам, че голяма част от работата тук се върши от момчетата на профсъюза, така че никога не премествайте мебели, дори декор, освен ако това не е предвидено по сценарий, окей?

— Окей.

— Когато нещо не ви е ясно, питайте ме.

— Окей, Тим.

— Добре, сега да отидем в гардеробната. — Той отведе Стоун до голф количка и двамата бързо се придвижиха до друга сграда.

Там го посрещна с протегната ръка Боби Рутън. Беше нисък, пълничък и по всички външни белези — обратен.

— Хей, Стоун — извика той, — мисля, че те спретнахме. — Енергично свали един костюм от стойката и Стоун обу панталоните и облече сакото. — Да, прав си, точно четиридесет и втори на дължина. — Боби му подгъна панталоните с карфици и го накара да премери още три костюма, докато една от шивачките поправяше маншетите на първия. — Всички актьори би следвало да имат стандартни фигури — каза Боби. — Окей, обличай костюм номер едно, а аз ще ти намеря вратовръзка. — Той подаде на Стоун прекрасна памучна риза в цвят слонова кост, модел „Сий Айлънд“. — Купихме ти една дузина от тези, в случай че се изпотиш или се окапеш. За бога, умолявам те, не обядвай в костюм от реквизита, защото ако се окапеш с кетчуп и ние нямаше резерва в същия десен, ще се загуби един час снимачно време, докато го почистим, а час снимачно време струва повече пари, отколкото който и да е от нас може да си представи.