Дан Симънс - Куфарът

— Папката — каза Майлс. — Там има информация. Къде е бил бившият офис на Курц в Чипиуа. Името на бившата му партньорка, мъртва… името и сегашният адрес на бившата му секретарка и на още няколко души, с които е общувал. Господин Фа… фамилията ме накара да го проверя, когато Малкия съобщи, че Курц искал среща. Не е кой знае какво, но пак е от полза.

— Четиридесет — каза Малкълм. Не като предложение, а като окончателно решение. — Това са само по двайсет за мен и за Кътър. И освен това не е много здравословно да разочароваш Братята, Майлс.

— Добре — каза адвокатът. — Една четвърт предплата. Както обикновено. — Той се огледа. Не видя никой освен туристите и подаде втория си плик с пари в брой за последните два дни.

Малкълм се ухили широко, преброи десетте хиляди и ги показа на Кътър, който изглеждаше погълнат от една катерица до кошчето за боклук.

— Искаш снимки, както винаги, нали? — попита Малкълм, докато пъхаше плика в черното си кожено яке.

Майлс кимна.

— Какво правиш с тия снимки бе, брато? Да не се празниш на тях?

Майлс не му обърна внимание.

— Сигурен ли си, че ще се справиш, Малкълм?

В следващата секунда адвокатът реши, че този път е прекалил. По лицето на Малкълм се изписаха най-различни емоции, сякаш вятър развя абаносовочерен флаг, но окончателната реакция приличаше на хумор.

— О, да. — Малкълм погледна весело Кътър, сякаш го канеше да сподели шегата. — Брой го тоя Курц за мъртъв.

Южният квартал на Бъфало, Лакауана, беше започнал да се превръща в гора от стомана още преди да пратят Курц в затвора, но сега, докато пътуваше по издигнатата магистрала, гледката му заприлича на някаква мъртва индустриална планета от фантастичен филм. Под магистралата се точеха километър след километър мрачни и пусти стоманолеярни, заводи, складове с почернели тухлени стени, паркинги, железопътни релси, ръждясващи кранове, угаснали комини и изоставени работнически блокове. Или поне Курц се надяваше жалките мукавени постройки по тъмните улици да са изоставени.

Излезе от магистралата, мина няколко километра покрай бордеите и високите огради и сви пред паркинга на една изоставена стоманолеярна. Порталът беше отключен. Курц вкара колата, затвори огромната врата и спря в отсрещния край на паркинга, строен за шест-седем хиляди коли. В момента там имаше само едно превозно средство: очукан стар форд пикап с прикачена за него каравана. Курц паркира буика на Арлен до пикапа и пое през тъмния паркинг към основната сграда.

Вратите на леярната бяха отворени. Стъпките на Курц отекваха в огромното пространство, докато отминаваше купчини сгурия, студени пещи, големи колкото къщи телфери, лебедки и кранове, от които беше свалено всичко що-годе ценно, както и множество ръждясали машини, които не си даде труд да разпознае. Единствената светлина идваше от няколкото хаотично оцелели мъждиви крушки.

Курц спря пред бившата командна зала на стоманолеярната, която се издигаше на десет метра над основното ниво. От мръсните стъкла на три от стените й се процеждаше жълтеникава светлина. Един възрастен мъж излезе на металния балкон и се провикна:

— Качвай се.

Курц изкачи металната стълба и каза:

— Здрасти, Док. — И последва мъжа в слабо осветеното помещение.

— Здрасти, Курц — отвърна Док.

Възрастният мъж беше навлязъл отдавна в онази неопределена възраст, на която някои мъже се задържат с десетилетия — някъде над шейсет и пет, но определено под осемдесет и пет.

— Много ми беше странно да видя, че заложната ти къща е станала сладоледен салон — каза Курц. — Никога не съм вярвал, че ще продадеш магазина.

— През деветдесетте шибаната икономика беше прекалено силна — отвърна Док. — Предпочитам професията на пазача. Не се налага да се притеснявам за разни надрусани лайнари, които искат да ме очистят. С какво мога да ти помогна, Курц?

Тази черта на Док допадаше на Курц. Не се бяха виждали повече от единайсет години, а старецът вече беше изчерпал асортимента от празни приказки.

— Две парчета — каза Курц. — Един полуавтоматичен и един револвер за скрит кобур.

— Чисти?

— Възможно най-чисти.

— Ето това е много чисто. — Док отиде до заключената задна стая, върна се след минута и остави няколко метални кутии на очуканото бюро. — Помня, че ти имаше една много любима деветмилиметрова берета. Какво стана с нея?

— Погребах я с почести — каза Курц самата истина. — Какво ще ми дадеш?