Дан Симънс: Куфарът

— Не може да не си спестила някой и друг долар.

— Какво, партньор ли ще ме правиш?

— Не. Но ще ти дам обичайната лихва като за банков заем.

Арлен въздъхна и кимна.

— Освен това колата ти ми трябва за тази вечер.

Наля си взе една бира от хладилника, но не предложи и на него. Сипа си малко в стъклена чаша и запали цигара.

— Джо, знаеш ли каква вреда нанасяш на социалните ми контакти с това непрестанно заемане на колата?

— Не — отвърна Курц и спря на вратата. — Каква?

— Абсолютно никаква, по дяволите.

Докато наблюдаваше милионите тонове вода на хипнотичната завеса през синьо-зеления ръб на безкрая, адвокат Ленард Майлс се сети какво беше казал Оскар Уайлд за Ниагарския водопад: „За повечето хора това е второто най-голямо разочарование през медения им месец“. Или нещо такова. Не беше голям специалист по Уайлд.

Наблюдаваше водопада откъм американската му страна. Гледката определено отстъпваше на тази откъм Канада — но така се налагаше, защото двамата, с които трябваше да се срещне, едва ли можеха да прекосят границата легално. Подобно на повечето жители на Бъфало, Майлс не обръщаше почти никакво внимание на Ниагарския водопад, но мястото беше подходящо за среща между адвокат и клиент — Малкълм Кибунте му беше клиент — и не беше много далеч от дома му на Гранд Айланд. Освен това Майлс не се тревожеше, че тук може да налети на някой от фамилията Фарино и, което беше по-важно, нямаше опасност да срещне някой колега или познат на Ниагарския водопад следобед в работен ден.

— Мислиш дали да не скочиш ли, адвокате? — Чу зад себе си един плътен глас и една тежка ръка легна на рамото му.

Майлс се сепна. Обърна се бавно и се озова право срещу ухилената физиономия и бляскащия диамантен зъб на Малкълм Кибунте. Малкълм продължаваше да го държи за рамото, сякаш размишляваше дали наистина да не го метне през парапета.

Майлс знаеше, че е напълно способен да го стори. От Кибунте го побиваха тръпки, а от неговото приятелче Кътър 1направо му призляваше. Последните трийсет години Ленард Майлс беше прекарал сред новобогаташи, професионални убийци и наркодилъри психопати и се беше научил да обръща внимание и на най-малките нюанси в поведението им. Не можеше да каже кой от двамата е по-ненормален — якият сто и деветдесет сантиметров чернокож Малкълм, с бръснатата си глава, телосложение на кечист, осем златни пръстена, шест диамантени обици, инкрустиран в предния зъб диамант и черни кожени дрехи, или мълчаливият кльощав албинос Кътър, с налудничавия поглед, очи като дупки, прогорени в бяла мушама, и дълга мазна коса, провиснала над мърлявия му пуловер.

— Какво искаш, Майлс, и защо трябваше да си вдигаме задниците и да идваме чак тук на това шибано място?

Майлс се усмихна любезно, но си мислеше: „Господи, аз съм адвокат на измета на земята“. Всъщност той никога не беше защитавал Кътър. Изобщо нямаше представа дали Кътър е попадал зад решетките. Нямаше представа дори какво е истинското му име. Името на Малкълм Кибунте очевидно беше измислено, но Майлс беше защитавал огромния негър — слава богу, успешно — за две убийства (едното от които удушването на съпругата на Малкълм), стрелба по полицай, грабеж в надрусано състояние, особено тежко изнасилване, обикновено изнасилване, четири побоя в афектирано състояние. Два крупни обира и няколко наказания за неправилно паркиране. Адвокатът беше наясно, че това в никакъв случай не го прави пръв приятел на Малкълм. Всъщност Майлс беше убеден, че той изобщо не би се поколебал да го метне през парапета, ако не бяха два фактора: (1) Майлс работеше за фамилията Фарино и макар да беше само бледо подобие на някогашната си слава, тя все още се ползваше с известно уважение сред подземния свят и (2) Малкълм Кибунте знаеше, че пак ще му се наложи да ползва юридическия талант на Майлс.

Майлс ги отведе до една пейка далеч от туристите. Майлс и Малкълм седнаха. Кътър остана прав, загледан в нищото. Майлс отвори куфара си и подаде на Малкълм една папка.

Малкълм я отвори и огледа прикачените към първата страница арестантски снимки. После попита:

— Виждал ли си го?

— Тц. Но шибаното име ми звучи познато.

— Кътър?

— И Кътър не го познава — каза Малкълм. Кътър дори не беше погледнал снимките. Не беше погледнал и Майлс. Не беше погледнал дори ревящия водопад. — И ни довлече тука толкова рано в тоя шибан ден, за да ми показваш снимки на някакъв шибан бял капут?