Дан Симънс: Куфарът

Арлен се засмя отново.

— Ийст Чипиуа се аристократизира. Изобщо няма да го познаеш. Спретнати бутици, ресторанти за деликатеси, магазини за вина и сирена. Наемите хвръкнаха до небето.

— Виж ти. Е, можем да наемем офис близо до центъра. Мисля, че и мазе ще ни свърши работа, стига да има два-три телефона и електричество.

Арлен излезе от магистралата, плати пътната такса и пое на юг.

— Къде искаш да те оставя?

— В Мотел 6 или в нещо евтино близо до Чийктуага.

— Защо точно Чийктуага?

— Защото сутринта ще трябва да ми дадеш колата си на заем и реших, че ще ти е по-удобно да ме вземеш на път за работа. Утре можеш да им кажеш, че напускаш, и да си събереш багажа. Аз ще мина малко след обяд и отиваме да търсим офис.

Арлен запали втора цигара.

— Страшно си деликатен, Джо.

Курц кимна.

Орчард Парк се намираше на едно възвишение до стадион „Билс“. Колата на Арлен — въпреки че беше най-прост „Буик“ — беше с нова навигационна система със зелен екран и Курц така и не успя да я включи. Но помнеше пътя, а освен това, ако толкова му се наложеше, разполагаше и с една стара пътна карта. Само се чудеше какво, по дяволите, беше станало с чувството за ориентация на хората през последните десет години, щом за да намерят пътя, им бяха нужни всичките тези електронни дивотии.

Повечето къщи в Орчард Парк принадлежаха на средната класа и на хора малко над нея, но имаше и истински палати с каменни огради и железни врати. Курц спря пред един такъв, съобщи името си по домофона и получи отговор да изчака. Камерата над вратата беше престанала да се върти във всички посоки и сега се взираше право в него. Курц не й обърна внимание.

Вратата се отвори и пропусна трима културисти в сини сака и сиви панталони.

— Можете да оставите колата си тук — каза най-мекосърдечно изглеждащият от тримата и махна на Курц да слезе от колата.

Претърсиха го за оръжие много щателно — дори между краката — след което го накараха да разкопчае ризата си, за да го проверят за подслушвателни устройства. После го качиха на една количка за голф и подкараха по дългата вита алея към къщата.

Курц не се впечатли много от външния й вид. Най-обикновена тухлена крепост, с малко повечко съоръжения за охрана от обичайното. В единия й край имаше гараж поне за четири коли, но въпреки това на алеята имаше и ягуар, мерцедес, хонда S2000 и кадилак. Шофьорът в синьото сако спря количката за голф и другите двама юначаги поведоха Курц към басейна зад къщата.

Вече беше октомври, но басейнът все още беше пълен и във водата нямаше опадали листа. До масата при басейна седяха двама мъже — един доста възрастен в шарен памучен халат и друг, оплешивяващ, на средна възраст, със сив костюм. Пиеха кафе от изящни крехки порцеланови чаши. Когато Курц и пазачите му се появиха, оплешивяващият тъкмо допълваше чашите от сребърна кана. На няколко крачки зад възрастния мъж стоеше четвърти бодигард със събрани пред слабините ръце и тесни панталони и поло под синьото сако.

— Заповядайте, господин Курц — каза възрастният мъж. — Извинете ме, че не ставам. Боли ме една стара рана.

Курц седна.

— Кафе? — попита мъжът.

— Да, благодаря.

Плешивият му наля, но с физиономия, която повече от ясно говореше, че не е лакей. До масата стоеше скъпият му метален куфар.

— Аз съм Байрън Татрик Фарино — каза възрастният мъж.

— Знам кой сте — отвърна Курц.

Старецът се усмихна.

— Как ви е малкото име, господин Курц?

— На малки имена ли ще минаваме, Байрън?

Усмивката изчезна.

— Мери си приказките, Курц — каза плешивият.

— Затваряй си устата, консилиере — отвърна Курц, без да сваля очи от възрастния мъж. — Срещата е между мен и господин Фарино.

— Точно така — каза Фарино. — Но вие сте наясно, че тя е една чиста любезност от моя страна и нямаше да се състои, ако не ми бяхте… ъ-ъ… оказали услуга във връзка със сина ми.

— Ако не бях спасил Скаг Малкия от Али и бандата му, които щяха да му се изредят в задника в банята. Да, пак заповядайте. Само че тази среща е по работа.

— Искате компенсация, задето сте помогнал на младия Стивън ли? — намеси се адвокатът и отвори закопчалките на металния куфар.

Курц поклати глава, без да сваля поглед от Фарино.

— Скаг не ви ли каза какво предлагам?

Фарино отпи глътка кафе. Ръцете му бяха прозрачни почти колкото скъпия порцелан.

— Да, Стивън ми предаде чрез своя адвокат, че искате да ми предложите услугите си. Но какви са според вас услугите, с които ние не разполагаме, господин Курц?