Дан Симънс: Куфарът

— Разследвания.

Фарино кимна, а адвокатът се усмихна кисело.

— Курц, навремето може и да си бил частен детектив, но повече никога няма да се сдобиеш с разрешително. За бога, та тебе са те пуснали предсрочно под гаранция. От къде на къде смяташ, че са ни нужни услугите на някакво издухано бивше частно ченге, осъдено за убийство?

Курц най-накрая погледна адвоката.

— Ти си Майлс — отбеляза той. — Скаг ми е споменавал за теб. Каза, че обичаш момченца и че колкото повече остаряваш и се скапваш, толкова по-млади момченца си намираш.

Адвокатът премигна. Лявата му буза се зачерви, сякаш Курц го беше зашлевил.

— Карл — каза той.

Здравенякът в опънатото поло пусна ръцете си и пристъпи една крачка напред.

— Ако искате Карл да ви свърши някаква работа, отвържете му каишката — каза Курц.

Фарино вдигна ръка. Карл спря. Фарино положи другата си сбръчкана ръка върху тази на адвоката.

— Спокойно, Ленард. Защо ни провокирате, господин Курц?

Курц сви рамене.

— Сигурно защото още не съм пил кафе. — И отпи от чашата си.

— Ние с удоволствие ще ви възнаградим за услугата, която сте оказали на Стивън. Моля, приемете го като…

— Не желая да ми плащате за това. Но имам желание да ви помогна с истинския ви проблем.

— Какъв проблем? — попита адвокат Майлс.

Курц го погледна за втори път.

— Вашият счетоводител Бюел Ричардсън е изчезнал. Новината не би зарадвала една фамилия като вашата дори в най-добрите й времена. А тъй като господин Фарино е бил принуден… да речем, да се пенсионира… вие просто нямате представа какво, по дяволите, става. В момента Ричардсън може да е в някоя тайна квартира на ФБР и да изпява и майчиното си мляко. А може и да са го забърсали Гонзага, другата фамилия от западен Ню Йорк. А може да е преминал на свободна практика и всеки момент да започне да ви изнудва. Не е лошо човек да знае за какво става дума.

— Какво ви кара да мислите… — започна Майлс.

— Освен това единственото, което ви оставиха, е контрабандата през летище „Ла Гуардия“ от Флорида към Канада — каза Курц на Фарино. — Да не говорим, че някой започна да ограбва камионите ви още преди Ричардсън да изчезне.

— Какво ви кара да мислите, че не можем да се справим сами? — Майлс беше напрегнат, но се владееше напълно.

Курц погледна стареца.

— Досега сте се справяли. Но вече имате ли доверие на някого?

Фарино остави чашата в чинийката. Ръката му трепереше.

— Какво предлагате, господин Курц?

— Да разследвам за вас. Да открия Ричардсън. Да ви го доведа, ако е възможно. Да открия дали проблемите с камионите имат нещо общо с изчезването му.

— Каква ви е тарифата? — попита Фарино.

— Четиристотин долара на ден плюс разноските.

Майлс изръмжа злобно.

— Разходите ми не са големи — продължи Курц. — И хиляда предплата. И премия, ако доведа счетоводителя ви навреме.

— Каква премия? — попита Фарино.

Курц допи остатъка от кафето си. Беше много черно и много ароматно. Той се изправи.

— Оставям това на вас, господин Фарино. Дайте да вършим работа. Приемате ли предложението ми?

Фарино докосна синкавите си устни.

— Напиши му чек, Ленард.

— Сър, не съм съгласен…

— Напиши му чек, Ленард. Хиляда аванс ли казахте, господин Курц?

— В брой.

Майлс отброи парите, всичките в чисто нови петдесетдоларови банкноти, и ги сложи в бял плик за писма.

— Надявам се, сте наясно, господин Курц — гласът на стареца изведнъж стана равен и студен, — че в ситуации като тази наказанието за провал много рядко се ограничава с едната загуба на заплатата.

Курц кимна.

Старецът извади химикалка от куфара на адвоката и написа нещо върху една бяла визитка.

— Ако откриете нещо или имате въпроси, обадете се. Но никога повече не идвайте тук. И изобщо никога не ми се обаждайте и не контактувайте с мен директно.

Курц взе визитката.

— Дейвид, Чарлз и Карл ще ви закарат до колата ви.

Курц погледна Карл в очите и се усмихна за пръв път от сутринта.

— Хрътките ви могат дори да ме проследят, ако искат. Но аз съм пеш. И ако обичат, да се държат поне на десет крачки зад мен.

В Орчард Парк вече имаше хотдог „Тед“. Имаше още един и в Чийктуага, но Курц слезе до центъра, при стария „Тед“ на „Портър“, близо до Пийс Бридж. Поръча три „Джъмбо“ с всичко, включително лют сос, взе и панирани лучени кръгчета и кафе и изнесе картонената табла на масата до оградата с изглед към реката. Там вече обядваха семейства, мъже с вид на бизнесмени и случайни минувачи. Огромният клен кротко ръсеше листа. Уличното движение по Пийс Бридж жужеше тихо.