Дан Симънс: Куфарът

— Искам да кажа, че ченгетата ще дойдат всеки момент. Ти искаш ли да ми кажеш още нещо?

Сирените се приближаваха. Еди се изправи и залитна към отворения прозорец като че ли да викне на полицаите да побързат, но Курц го блъсна в стената и го притисна с лакът. Еди се сгърчи и заудря Курц с лявата си ръка и с осакатената дясна. Курц не му обърна никакво внимание.

— Кълна се. Не съм…

— Затваряй си устата — каза Курц, сграбчи го за остатъците от ризата и го дръпна до прозореца.

— Няма да ме убиеш — каза Еди.

— Така ли?

— Така. — Еди извърна глава към прозореца. От него го деляха не повече от няколко сантиметра. Две полицейски коли тъкмо паркираха шест етажа по-долу. От сградата излизаха съседи и сочеха отворения прозорец. Един полицай видя Еди и Курц и извади пистолета си.

— Ще те тикнат в затвора до живот! — прошепна Еди. Горещият му вкиснат дъх облъхна лицето на Курц.

— Не съм толкова стар. Мога да прежаля няколко години.

Еди се отскубна от ръцете му, съдра онова, което беше останало от ризата, застана пред отворения прозорец и започна да крещи и да ръкомаха на полицаите.

— Бързо! За бога, по-бързо!

— Бързаш ли за някъде? — попита Курц. — Добре. — После сграбчи Еди Фалко за косата и за дъното на панталона и го изхвърли през прозореца.

Съседите и ченгетата се разпръснаха. Еди пищя чак докато не падна върху покрива на едната патрулка. Червено-сините й лампи се пръснаха и обсипаха тротоара с парчета стъкло, хром и пластмаса.

Три ченгета се втурнаха към сградата с извадени пистолети.

Курц постоя така още секунда и отиде да отвори широко вратата. Когато полицаите нахлуха в апартамента, беше коленичил на пода с ръце на тила.

Едно време щяха да му отворят портала и да го изпроводят облечен в евтин нов костюм и хартиена кесия с вещите му. Сега му осигуриха полиетиленов плик, памучни панталони, синя риза, яке и автобусен превоз до най-близката спирка в Батавия.

Арлен Димарко го посрещна на спирката. Поеха в пълно мълчание на север към Труей, а след това на запад.

— Изглеждаш остарял, Джо — каза накрая Арлен.

— Наистина съм остарял.

След още двайсет километра Арлен се сети:

— Ей… добре дошъл в двадесет и първи век.

— Той дойде и при нас.

— Ти пък как разбра?

— Добър въпрос — отговори Курц и помълчаха така още петнайсетина километра.

Арлен свали прозореца и запали цигара; тръскаше пепелта навън в свежия есенен въздух.

— Мислех, че съпругът ти не одобрява пушенето.

— Алън почина преди шест години.

Курц кимна и зарея поглед в полята.

— Сигурно трябваше да те посетя поне един-два пъти за единадесет години — каза Арлен. — И да те държа в течение на нещата.

Курц се обърна и я погледна.

— Защо? Нямаш ли си достатъчно друга работа?

Арлен сви рамене.

— Очевидно имам. Чух съобщението ти на телефонния секретар. А ти защо реши, че след всичките тези години ще дойда да те взема?

— И да не беше дошла, нямаше да е проблем. От Батавия до Бъфало все още вървят автобуси.

Арлен допуши цигарата и изхвърли фаса през прозореца.

— Рейчъл, дъщеричката на Сам…

— Знам.

— Бившият й съпруг получи родителските права. Още са в Локпорт. Мислех, че ще искаш да…

— Знам къде живеят. В Атика има компютри и телефонни указатели.

Арлен кимна и се съсредоточи върху пътя.

— Ти работиш за някаква адвокатска кантора в Чийктуага, нали?

— Да. По-скоро три адвокатски кантори в търговския център. Две от фирмите преследват линейките и врънкат пострадалите да завеждат дела, третата е малко по-добре.

— Значи ли това, че си печена секретарка?

Арлен отново сви рамене.

— През повечето време седя пред компютъра и пиша писма, следя досиетата на ищците и от време на време проверявам законите по интернет. Тия измислени адвокати нямат пари даже да си купят юридически справочници и дискове.

— Работата харесва ли ти?

Тя не отвърна нищо.

— Колко ти плащат? — продължи Курц. — Две хиляди и нещо на месец ли?

— Повече.

— Добре, аз ще ти давам толкова и петстотин отгоре.

Тя се изсмя.

— За какво?

— За същото. Само дето ще прекарваш повече време пред компютъра.

— Джо, много добре знаеш, че никога няма да ти върнат разрешителното. Освен това имаш ли три хиляди долара месечно за мен?

— Първо, за частни разследвания не ми е необходимо разрешително. Второ, твоята заплата е моя грижа. Знаеш, че като кажа нещо, го правя. Какво ще кажеш да наемем офис близо до старото ни място в Ийст Чипиуа?