Дан Симънс: Куфарът

В Атика имаше много неща, но не и хотдог „Тед“. Курц си спомни зимните нощи пред хотдога на Тед в Бъфало на улица „Шеридан“, преди да направят закритата закусвалня: посред нощ, десет градуса под нулата, един метър сняг и опашка от трийсет души, чакащи за хотдог.

След като свърши, пое на север по шосе „Сийджакуада“ до Янгман, оттам на изток по магистралата „Милърспорт“ и още трийсетина километра на североизток до Локпорт. Откри бързо малката къща на улица „Лилия“, спря пред нея и постоя така няколко минути. Къщата приличаше на всички останали в Локпорт: бяла, тухлена, в хубав стар квартал. Дърветата отпред стигаха до улицата; падаха жълти листа. Курц се вгледа в затворените прозорци на втория етаж и се зачуди коя ли е нейната стая.

Подкара към близкото училище, но не спря, а само намали. Ченгетата край държавните училища бяха доста нервни и едва ли щяха да проявят снизхождение към един предсрочно освободен убиец, който даже не се беше свързал с полицейския служител, който трябваше да го наблюдава.

Училището беше съвсем обикновено. Курц не знаеше какво се беше надявал да види. Децата от средните класове не излизаха на двора през междучасията. Той си погледна часовника и пое обратно към града, този път по 990-а, защото беше по-бърза.

Арлен го поведе към порно магазина. Той се намираше на половин пресечка от спирката на автобуса. Под краката им хрущяха безчет стъклени парчета от счупени бутилки. В ъгъла на безистена се въргаляше спринцовка за еднократна употреба. Повечето прозорци бяха покрити с боя до нивото на очите, но небоядисаното стъкло отгоре беше толкова мръсно, че нямаше никаква разлика.

Обстановката вътре не се различаваше с нищо от никой друг подобен магазин, в който Курц беше влизал: зад щанда отегчен мъж с белези от акне четеше страницата с резултатите от конните надбягвания. Трима-четирима мъже разглеждаха крадешком списанията и видеокасетите по рафтовете, една наркоманка в кожени дрехи оглеждаше предизвикателно клиентите и асортимента от вибратори и всевъзможни секс играчки в стъклената витрина. Единствената разлика беше в това, че сега повечето филми бяха на DVD.

— Здрасти, Томи — поздрави Арлен мъжа зад щанда.

— Здрасти, Арлен.

Курц се огледа.

— Хубаво място. Май сме започнали Коледния пазар отрано?

Арлен го поведе през тесния коридор. Отминаха пийпкабините, тоалетната, на чиято врата висеше изписан на ръка надпис „Дори не си помисляйте да го правите тук, задници такива!“, минаха покрай завеси от пластмасови топчета, влязоха през една врата, на която не пишеше нищо, и излязоха на стръмното стълбище към мазето.

То беше просторно и прашно и миришеше на плъхове. По средата имаше ниска дървена преграда. Дълги празни рафтове все още красяха три от стените. Пред тях имаше ниски никелирани маси, а в дъното стоеше метално бюро.

— Изходи? — попита Курц.

— Ще ти хареса — каза Арлен.

Заведе го до отделения от магазина заден изход — няколко стръмни каменни стъпала нагоре и стоманена врата, извеждаща на улицата отзад. След това се върнаха в мазето, тя отиде до един от рафтовете, отмести го и разкри друга врата. Извади ключ от дамската си чанта и отключи катинара. Вратата извеждаше в пуст подземен гараж.

— Навремето тук е било борса за книги и в секцията за научна фантастика са продавали хероин. Затова са предпочели да разполагат с резервен изход.

Курц огледа помещението и кимна.

— Телефонни линии?

— Пет броя. Сигурно е имало голямо търсене на фантастика.

— Няма да ни трябват и петте — каза Курц. — Но три — при всички положения. — Той провери електрическите ключове и контактите. — Кажи на Томи, че ни устройва.

— Няма прозорци.

— Нищо.

— Нищо за теб. Ако всичко е като навремето, ти ще се мяркаш тук от дъжд на вятър. Аз съм тая, дето ще гледа бетонните стени по девет часа на ден. Даже няма да знам кой сезон е.

— Тъй като сме в Бъфало, съвсем спокойно можеш да смяташ, че е зима.

Той я откара до къщата й в града и й помогна да пренесе кашона с лични вещи от офиса на адвокатската кантора „Куик-Март“. Не бяха много. Снимка на Арлен и Алън. Снимка на починалия им син. Четка за коса и още няколко такива неща.

— Утре ще вземем на лизинг няколко компютъра и няколко телефона.

— О? И с какви пари, ако смея да попитам?

Курд извади белия плик от джоба на сакото си и й подаде шест банкноти по петдесет долара.

— Страхотно — каза Арлен. — Може да стигнат за слушалките на телефоните. Но не е много сигурно.