Дан Симънс - Куфарът

— Този път от Ен Би Си.

— Да. И за него не бях чувал. Арлен вече припадаше от смях.

— Интересно съвпадение.

Курц поклати глава.

— Не вярвам в съвпадения. Арлен си правеше майтап с мен. Тя има малко странно чувство за хумор. Най-накрая избрахме един от района на Бъфало, който не беше известен журналист, и…

Телефонът иззвъня.

О’Тул го вдигна и Курц почувства известно облекчение от прекъсването. Вече умишлено говореше глупости.

— Да… да… добре — каза О’Тул — Разбирам. Добре. Добре. — Когато затвори, Курц реши, че погледът й е по-студен.

Вратата се отвори с трясък. Едно ченге на име Джими Хатауей от отдел „Убийства“ — и друг по-млад полицай, когото Курц не познаваше, нахлуха с насочени деветмилиметрови глокове. Курц извърна поглед към Пег О’Тул, която беше извадила един „Зиг Про“ от чантата си на пода и го държеше насочен право в лицето му.

— Ръцете зад главата, задник! — изкрещя Хатауей.

Сложиха му белезници, претърсиха го за оръжие — беше чист естествено, защото да се явиш въоръжен на първата си среща с наблюдаващия полицейски служител определено не беше умна идея — след което го изправиха с лице към стената и по-младият полицай извади от джобовете му монети, ключовете за колата и ментови бонбони.

— Повече няма да видиш тоя нещастник — обърна се Хатауей към О’Тул, докато блъскаше Курц към вратата. — Връщаме го в Атика и този път няма излизане.

Курц успя да хвърли последен поглед на О’Тул преди поредният удар в гърба да го изблъска в коридора. Тя беше оставила пистолета си. Изражението й беше непроницаемо.

Курц разбра, че разпитът няма да е лек, още когато Хатауей от отдел „Убийства“ спусна няколко ролетни щори върху едностранното огледало на едната стена на стаята за разпити и изтръгна щепсела на касетофона от контакта в пода. Втората лоша поличба бе, че бяха заключили ръцете му с белезници зад гърба към металния стол, на който седеше, и краката на стола бяха завинтени към пода. Третото предзнаменование бяха тъмните петна по очуканата дървена маса и по линолеума в близост до завинтения стол, но Курц си каза, че може да са от разляно кафе. Но най-сериозният намек като че ли бяха латексовите ръкавици на Хатауей, същите каквито лекарите си слагаха, за да се предпазят от спин.

— Здрасти бе, Курц — каза Хатауей, когато свали щорите. След което направи три бързи крачки към него и го удари по лицето с опакото на ръката си.

Курц тръсна глава и изхрачи кръв на линолеума. Добре поне, че Хатауей беше свалил масивния златен пръстен от дясната си ръка — сигурно за да не скъса ръкавицата. На лявата си буза Курц имаше избледнял белег от ухото до ъгъла на устата, останал от един подобен разговор с Хатауей преди почти дванайсет години.

— Радвам се да те видя, лейтенант — каза Курц.

— Детектив — каза Хатауей.

Курц сви рамене, доколкото му позволяваха окованите към стола ръце.

— Единайсет години и нещо — каза и отново изплю кръв. — Помислих, че най-после си издържал изпитите за лейтенант. Или поне за сержант.

Хатауей го удари пак, този път с юмрук.

За известно време Курц изгуби съзнание. Свести се тъкмо когато по-младият полицай казваше:

— За бога, Джими…

— Млъквай — каза детектив Хатауей, заобиколи масата и погледна часовника си. Курц предположи, че времето му за личната част от разпита е изтекло. „Това е добре“ — помисли си с все още кънтяща глава.

— Къде беше вчера сутринта, Курц? — изръмжа Хатауей.

Курц поклати глава. Грешка. Стаята се замъгли и се завъртя. Единствено белезниците го удържаха на стола.

— Попитах къде беше вчера сутринта? — Хатауей се приближи.

— Адвокат — каза Курц. Устата му беше пълна с кръв, но всичките му зъби май си бяха на мястото.

— Какво?

— Искам адвокат.

— Адвокатът ти умря, боклук такъв. Скапаният сводник и преследвач на линейки Мърел получи инфаркт преди четири години.

Курц знаеше това, но повтори:

— Адвокат.

Хатауей отговори, като извади деветмилиметровия си глок от кобура под мишницата и един малък смит и уесън от джоба на сакото си, след което подхвърли уесъна на масата пред Курц. Класически шантаж.

— Джими, недей! — каза ниският младок.

Курц не знаеше дали това не е част от хореографията, или по-младият детектив наистина се тревожи. Ако беше стандартният фарс „доброто и лошото ченге“, малкият беше много добър актьор.

— Май не сме го обискирали достатъчно щателно — процеди Хатауей и прониза Курц с бледосините си очи. Курц винаги беше мислил, че погледът му е налудничав, но сега, повече от десет години по-късно, това ченге беше по-ненормално от всякога.